Това означава, че и вкъщи сте ги възпитавали да помагат.

Да. Обаче е трудно. Защото не живееш само в своята къща, живееш в по-голямата култура. 

Вирджиния Улф говори колко е важно жената творец да има собствена стая. Имахте ли собствена стая, когато пишехте „Историкът“?

И да, и не. Имахме малък офис в къщата ни, и за мъжа ми, и за мен. Аз ставах много по-рано и сутрин това беше моят офис. Почти като моя собствена стая. 

От издаването на „Историкът“ минаха 20 години. Това е първият дебютен роман, който оглави списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ , а към 2005 г. беше и най-бързо продаваният дебютен роман с твърди корици в историята на САЩ. Как се промени литературният свят оттогава според вас? Кое е новото в него, което ви вълнува? Влиянието на Тик-ток например. Разбрах наскоро, че „Бели нощи“ на Достоевски се е превърнал в Тик-ток сензация, и една от причините е, че е само 90 страници.

Всички ние имаме по-малко време да обръщаме внимание на различни неща. Вкъщи сме големи читатели, но дори за мен сега е по-трудно да седна да чета роман. А за децата е проблем да стоят с нещо за повече от 10 минути. Романът е дълга форма и четенето му изисква време и внимание. Обаче не искам да нямаме романи, дълга поезия, да не ходим да гледаме пиеси, просто защото е трудно. Трябва да се опитваме да пазим тези трудни неща.

Малко парадоксално е, че романите през последните години стават все по-дълги. Да не говорим за количеството книги, които излизат дори на сравнително малък пазар като нашия. Това свръхколичество скъсява литературната памет. Хората не познават автори, които за нас са били важни. Кой чете вече Дюма или Ремарк? Да не говорим за български автори дори от 20. век. Не ви ли се струва така?

Сега има и много дълги, и много леки романи. Не зная отговора. Може би искаме да се изгубим в нещо. Но някои от най-важните произведения в историята на романа са кратки. Като „Самотният бегач на дълги разстояния“. На границата между повест и роман. За мен това е почти съвършена книга. 

Близо 20 години минаха от основаването на фондацията ви. Днес отново разгледах дейностите й. Та това е като паралелно Министерство на културата. Кое смятате за най-големия й успех – писателските резиденции, работата с деца в страната или превеждането на български книги за американския пазар?

Трудно ми е да избера едно постижение, но ще посоча връзките, които се създават между български автори и автори от други държави в тази световна мрежа, която сме се опитали да създадем. Много от тези връзки произтичат от нашите програми, но има неща, които не можем да прогнозираме. Идва млад писател, който после става редактор в Луизиана и публикува превод на писател от Пловдив. Приятелството им продължава вече 15 години. И после този редактор се връща в България, за да преподава в университет. Това са дълги връзки, които не можем да планираме. Очевидната метафора е, че засаждаш семенце и не знаеш какво дърво ще порасне. Или ако заемем от „Самотният бегач на дълги разстояния“ – това не е спринт, а маратон. И когато след стартовия сигнал тръгнем, не знаем дали след век децата на тези писатели също няма да бъдат писатели, може би ще пишат заедно в космическата ера. Творческите връзки помагат в кариерите на хората, но и за техния дух. Това е любимото ми постижение на фондацията. Аз помогнах да се засади семенцето, но съм малка част от случващото се, това е работа на моите колеги като Светлозар Желев, дългогодишната председателка на фондацията Милена Делева и на новата – Виолета Радкова, на нашите прекрасни управителни съвети, които вече 20 години служат на фондацията.