Дотолкова ти е любима тази тема, че обичаш да пожелаваш на Първи юни на децата, не друго, а именно – достойни възрастни… 

 Да. Смущава ме, като си вадим детските снимки на 1 юни – така замитаме едни наши крайно недостойни проявления, оправдавайки ги с „детска наивност“ и „по детски чист“. Не, нямаме право на детска наив-ност, не, вече не сме по детски чисти. Напълно изкуствено е да твърдим това и ми се струва недостойно спрямо децата. Обичам много децата и точно това ме кара да се боря да бъда достоен възрастен. Ние не сме статисти, банкомати, готвачи, приятели.. .Не, ние сме възрастните, от които децата имат нужда, за да могат те да пораснат. 

А доколко писането ти е свързано с твоите собствени деца? 

Първият ми сборник с разкази беше за моите две момичета. Много исках да си говорим по разни теми с тях, да им разказвам за моите философски виждания за света, да ги оставя самите те да разсъждават, да хвърля ръкавицата към тяхното мнение. Много не се получаваше и аз прехвърлих това желание върху листа. После четохме, коментирахме. И баща им ми каза: „Това е много хубаво, трябва да ги издадем!“. Бях притеснена и неуверена, но се съгласих. Приятно ме изненада обратната връзка. На много хора много им хареса. Така започнах. Моите момичета много са ме вдъхновявали. Но те вече са големи. Момчетата ми близнаци са на 12, максималната възраст, за която аз пиша. Единият отдавна не е част от моята публика, защото вече настървено чете книги за възрастни. Така че вкъщи вдъхновение точно на тези истории, които аз плета, вече нямам. Вдъхновението са ми децата, с които се срещам навън. Понякога те ми казват направо какво да напиша. В новото издание на „Двете кралства“ има два нови разказа, провокирани от тях. Просто ми казаха: „Ама защо не напишете за отчаянието“, и аз си рекох „защо наистина да не напиша за отчаянието“. 

Как пишеш? 

Без никакви условности. Нямам нужда от специална обстановка, ритуали или част от деня. Но често попадам в един капан, защото се опитвам първо да свърша това, което ми е досадно и неприятно – свързано с менидж-
мънт, мейли, счетоводни въпроси, а когато съм свършила всичко това, денят е минал, изтощена съм, трябва да се вечеря и така… Сега се опитвам да измисля начин да не се лишавам от писането, защото то е потребност за мен. 

Повече вдъхновение или повече заплаха откриваш в изкуствения интелект? 

Аз съм много спокойна за него. Мисля си, че с намесата си ще помогне да се разбере по-ясно какво всъщност е изкуството. А за мен то е интимното общуване между душевността на артиста и на всички негови реципиенти. Ако няма такъв обмен и споделяне, не е изкуство. В този смисъл изкуственият интелект може да направи един нелош продукт, но само толкова. Надявам се това да накара хората да закопнеят за изкуството и да повиши капацитета им да го оценяват.