Последното действие на екрана

Макар светът да я помни като музата на Бергман от 60-те и 70-те, Лив никога не спира да работи. Последната ѝ голяма изява като актриса в киното е в немско-норвежката продукция „Два живота“ (Two Lives) от 2012 г. В нея тя играе Асе Евенсен, жена, чието семейство е разтърсено от разкрития за миналото на дъщеря ѝ, родена в програмата „Лебенсборн“. Ролята е мощна, тиха и пронизваща. Като самата нея.

Зад камерата

Когато Лив Улман решава да застане зад камерата като режисьор, тя не го направи, за да избяга от сянката на Бергман, а за да придаде на неговите (и своите) светове нов, по-женствен и осезаем нюанс. Нейният режисьорски дебют е със „Софи“ (1992), но истинският ѝ триумф е „Невярна“ (2000). Филм по сценарий на Бергман, който тя превръща в болезнено красиво изследване на предателството и паметта. Като режисьор Лив е изключително деликатна, но и безпощадно взискателна към емоцията. Тя знае как да води актьорите през лабиринтите на човешката психика, защото самата тя е пребивавала там твърде дълго. Последната ѝ голяма режисьорска работа е филмовата адаптация на „Госпожица Юлия“ (2014) с Джесика Частейн и Колин Фарел. Поредното доказателство, че актрисата, изиграла преди години г-ца Юлия, може да превърне класическата театрална драма в кинематографично преживяване.

„Режисурата за мен не е въпрос на власт, а на споделяне на самотата – ми доверява тя. – Когато режисирам, аз не казвам на актьорите какво да правят, аз им разказвам за живота, за да открият сами пътя към героя.“

Глас за безгласните

Отвъд светлините на прожекторите и тишината на снимачната площадка Лив Улман посвещава огромна част от живота си на кауза, която смята за по-важна от всяка роля – защитата на онези, които светът е забравил. Като Посланик на добра воля на УНИЦЕФ и вицепрезидент на Международния спасителен комитет (IRC), тя е посещавала едни от най-опасните и опустошени кътчета на планетата: от бежанските лагери в Етиопия до обсадените райони на Ливан. Лив не се страхува да бъде „лицето на състраданието“. Тя пренася същата онази искреност от екрана в реалния свят, срещайки се с майки и деца в крайна нищета.

„В киното плачем за измислени съдби, но в реалния свят често отвръщаме поглед от истинските сълзи – споделя тя след една от мисиите си. – Хуманитарната работа ме научи, че няма „други“ хора. Всички сме част от една и съща тъкан. Дърветата го разбират, земята го разбира… Време е и ние да го проумеем.“

Ангажиментът ѝ към бежанците и жертвите на войни не е просто формална благотворителност, а дълбоко вкоренена вяра в човешкото достойнство. За нея титлата „човек“ винаги е стояла по-високо от титлата „звезда“.     

Човешкото лице на тази изключителна актриса отново се превърна в центъра на вниманието по време на последните награди на Европейската филмова академия. Президентът на академията Жулиет Бинош, видимо развълнувана, я нарече „сърцето на европейското кино“, а Улман, приемайки статуетката, отново ни напомни защо продължаваме да я обичаме: „Всеки от нас е свободен да разказва своите спомени. Моят спомен за този живот е, че той беше труден, красив и пълен с хора, които ме научиха как да не бъда остров. Благодаря ви, че бяхте част от моя път“.

Лив Улман остава символ на интелектуална дълбочина и човешка емпатия. Една истинска „Персона“, която избра да живее без илюзии. Малко преди да се разделим, я наблюдавам. Останала сама, изправена пред морето, хранеща птиците, без грим. Жена, която знае, че най-голямото изкуство не е филмът, а способността да останеш свързан с другите, без да губиш себе си.