Ейми Витале е световноизвестна фотографка и режисьор, изследовател на National Geographic, шесткратна носителка на наградата World Press Photos. Започва да снима на 14 г. чернокожите общности в родния си щат Монтана. Първият военен конфликт, който отразява, е войната в Косово. Следват фоторазказите ù за Ангола, втората интифада в Ивицата Газа и Израел, животът в селце в Гвинея-Бисау, търговията със слонова кост. 

След години работа като военен репортер започва да документира дивата природа и да изследва връзката между изменението на климата, изчезването на видове и човешката устойчивост. Снима бракониерите в Африка, разказва за конфликта между човека и околната среда, работи върху инициативи за спасяване на северния бял носорог и за повторното въвеждане на пандите в естествената им среда. 

Пътувала е в над 100 държави, живяла е в кални колиби и военни зони, боледувала е от малария, снимала е, преоблечена като панда.

Ейми е почетен член на Кралското фотографско дружество и основател на организацията Vital Impacts, чрез която е набрала над 5 милиона долара за глобални инициативи за опазване на околната среда. 

Тя беше сред специалните гости и лектор на форума National Geographic Summit Sofia 2025 на 11 октомври. Темата на събитието беше The Power of Connection – силата на връзките между хората, природата и идеите. От 22 септември по National Geographic WILD беше излъчен филмът „Последните носорози: Нова надежда“, в който Ейми Витале проследява глобалните усилия за спасяване на северния бял носорог от изчезване. 

Ейми, работата ти изглежда доста опасна. Има ли нещо, което не си имала смелост да заснемеш, и опасност, с която не си се справила?

Работата ми беше опасна преди години, когато буквално „прелитах“ и попадах в общности или конфликтни зони, които не познавах добре. Бързо разбрах, че това не е начинът, по който искам да разказвам истории. Сега проектите ми продължават дълго. Най-краткият е три години, а най-дългият – вече 17. Имам достатъчно време да се запозная с местните хора, да разберат защо съм там. И усещам подкрепата дори на непознати. Те разбират, че искам не просто да се „спусна с парашут“ за сензационните моменти, а да бъда част от историята дълго време – да не показвам само конфликтите, а нюансите и надеждата в една автентична картина. Това прави работата ми по-безопасна. 

Как избираш темите си?

Мисля, че историите ме избират сами. Започвам с любопитство, с няколко въпроса – и те ме повеждат. Колкото по-дълго се посветя на една история, толкова повече врати се отварят. Хората сами ме намират и споделят неща, за които дори не съм подозирала. След години отразяване на конфликти, войни и ужасите на света получих прозрението, че почти зад всяка от тези истории на конфликти и насилие стои природата и нейният разпад. Например загубата на плодородни земи, на чиста вода и други ресурси винаги води до повече човешко страдание. Затова започнах да разказвам холистични истории, в които природата и хората са свързани.

Вероятно като тази за северния бял носорог?

Да. Нейното начало беше още през 2009 г. Бяха останали само осем в различни зоологически градини. Мислех си, че започвам история за изчезването – не само на планетата и екосистемите, но и на нас, хората. Пренесоха носорозите от зоопарка в Прага, Чехия, чак до Кения, в резерватa Ol Pejeta с надеждата, че чистият въздух, животът на открито и пространството, позволяващо активно движение, ще ги стимулират да се размножат. Но не проработи. Всяка следваща година нещата изглеждаха все по-мрачни. През 2018 г. трябваше бързо да отпътувам отново за Судан, защото последният на планетата мъжки северен бял носорог умираше. Никога няма да забравя колко тихо беше. Чувах единствено приглушените ридания на хората, които го обичаха. Тази тишина като че ли предвещаваше как ще звучи светът без дивата природа. И точно в този момент си помислих: „Ето така изглежда изчезването“.

Според статистиките през последните 50 години сме загубили 73% от дивата природа на планетата. Тези невероятно мрачни данни и факти ме караха да се питам: защо... какво правим и къде е надеждата?