Каролина Панаинте излъчва специфичната виталност, която струи от комбинацията на младостта ù и темпераментната посветеност на това, което прави. Като куратор и арт дилър не крие любовните си трепети към изкуството, нито нужната доза агресивност, дързост и настървеност на плувец в дълбоките и пълни с акули води на арт пазара. 

Арт пазарът у нас е все още фрагментарен и доста чужд на модерните трендове и процеси, а в световен план е огромна машина за пари. Миналата година „Комедиантът“ на Маурицио Кателан, представляващ банан, залепен за стената с парче тиксо, беше продаден за 6,2 млн. долара в Sotheby’s в Ню Йорк на родения в Китай криптопредприемач Джъстин Сун след повече от шест минути ожесточено наддаване. 

Макар че този случай е много далеч от нашата действителност, реших да започна разговора с Каролина Панаинте именно с него.  
„Беше гениално – въодушевено реагира тя. – Фокусира огромна ирония към арт пазара. В изкуството най-относителното нещо е цената. За една картина аз съм готова да платя 200 лв., ти – 2 милиона. Пазарът на изкуството в световен мащаб е машина за пари в ситуация на стремглаво технологично развитие и безкрайното скролване, при което нищо освен съвети за това как да постигнат успех и как да не са в депресия, не задържа вниманието на огромна маса от хора. Всичко се върти около аз-а днес, а не около света. Затова смятам, че ходът с банана беше гениален. И от страна на галерията, и от страна на този, който го купи. Показа абсурда, в който живеем. Моят приятел беше възмутен. Но аз съм сигурна, че тази история ще остане във времето.“ 

Да си арт дилър изисква да си широко скроен, с подвижни хоризонти и далеч от буквалното мислене, казва Кари. Срещаме се в деня, преди да замине за три седмици в Япония. Вълнува се от предстоящата среща с този нов за нея свят. Цял месец подготвя програмата – изкуство, архитектура, мода, ресторанти. „Очаквам вдъхновение в нови посоки. Миналата година бях в Намибия. Обичам да пътувам извън Европа. Дава различна гледна точка.“ 

При Кари срещата на много културни гледни точки към света е съдбовно предопределена. Екзотичното си име, а вероятно и част от мистериозната си красота, дължи на баща си – наполовина азербайджанец, наполовина украинец. Детството си прекарва в София, Будапеща и Брюксел, където учи в католическо училище. Пътуват много. Чете много. В произведенията на класиците понякога авторите намесват картини и скулптури при изграждането на характера и състоянията на героя. Кари особено се впечатлява от това и по време на пътуванията им държи да види описаните в книгите артефакти, отивайки в съответните галерии и музеи. Когато решава да учи история на изкуството, майката ѝ е притеснена от избора ѝ. Приета е във Франция, но съдбата решава да не замине. Остава в България и завършва тук маркетинг. Започва да работи в неправителствена организация, свързана с киберразследвания. И все пак мечтата е мечта. Събира пари и заминава за Лондон, където завършва курс по история на изкуството към Sotheby’s.

Така преди 6 години започва нейният път като куратор и арт дилър, тогава тя е само на 23. За тези 6 години Кари казва: „Била съм и идеалист, сега мога да бъда и по-цинична, по-арогантна“. Създава PANAINTE – платформата, която изгражда мостове между артисти, колекционери, институции и публика. Търгува много рядко със стари майстори, където продажбите са по-лесни и печалбите – по-големи. Изцяло се издържа с продажби на съвременни автори. „Говоря на хората колко по-вълнуващо е да купуваш съвременно изкуство и така пряко да влияеш на кариерата на даден автор и на цялата арт сцена. Същото важи и за галериите. Те не искат да рискуват. Да застанат зад нещо смело, дръзко, автентично. А на мен ми се иска да са по-отворени към младите артисти.“ 

 
Работиш с едни от най-изявените съвременни имена на българската арт сцена. В същото време не се притесняваш да работиш и с неакадемични творци…  

Така е, да, опитвам да постигам баланс между утвърдени безспорни имена и млади, неизвестни, неакадемични творци. Второто не е бунт срещу академичното, а търсене на онова, което е отвъд очакваното – онзи автентичен, необработен, често суров глас, който говори не само за естетика, но и за състоянието на света. Неакадемичните артисти идват с друг тип енергия, създават собствен визуален език, който изненадва, провокира и руши рамките. Привлича ме именно възможността да изградим заедно с тях нов контекст – с нови естетики и смисли. Те често работят интердисциплинарно, използват технологии, градска среда, социални теми – понякога вземат от света на графити културата, друг път – от дигиталния активизъм или перформативните практики. Това е изключително ценно, защото внася актуалност и директност в изкуството. Институции като MoMA или Tate Modern целенасочено отварят програмите си към неакадемично образовани творци. Амоако Боафа от Гана започва с рисуване върху дрехи в родния си квартал и стига до международни биеналета, Хършел Тиглман създава дигитално изкуство от своята всекидневна и става част от NFT революцията. Така арт сцената се демократизира. За мен това е въпрос на културна позиция. Да дадеш сцена на гласове, които иначе биха останали нечути, е акт на ангажираност.

Много. Той ми дава интересна мъжка гледна точка на човек интелигентен, чувствителен, но не особено силно обвързан с изкуството. Харесва много Гоя, Веласкес. Модернизмът е далеч от него и му идва прекалено авангарден. Купува скулптури от бронз – носят му усещането за стойност и трайност във времето.  А аз имам едни рисунки на Лика Янко на крехки стари хартии, някой ще каже, че са като детски рисунки, но за мен са безценни, никога няма да ги продам.  Много я харесвам като автор. Винаги съм се възхищавала на успешни силни жени. Много ценя и Магда Абазова. Аз реагирам на това. 

Когато става дума не за лична, а за професионална и максимално обективна оценка, как оценяваш стойността на една творба?  

Въпросът, разбира се, не се свежда само до материалите, размера или авторовата биография – той включ-ва и нещо много по-фино: въздействието, честността на жеста. На първо място обръщам внимание на автентичността – доколко творбата говори с оригинален визуален език. Не търся тренд, а онова, което отличава твореца дори в тишината на една самотна рисунка. Например когато за първи път видях работата на един млад артист от Северозападна България, без академично образование, ме порази как борави със светлината – като език на паметта. В такива моменти не се колебая – усещам, че това е нещо значимо. Техническото изпълнение, не като самоцелна „перфектност“, а като израз на контрол и уважение към медията, също има значение. Но най-силно за мен остава емоционалното въздействие. Ако една творба ме кара да спра, да замълча, да се върна към нея... значи в нея има нещо повече. На международно ниво стойността все повече се мисли не само през пазарната цена, а и през социалната релевантност – какво казва творбата за времето, в което живеем. Все повече колекционери инвестират не просто в обекти, а в идеи с въздействие.

Какви промени би искала да видиш в търговията със съвременно изкуство?

Да стане по-прозрачна, по-честна и по-достъпна – както за артистите, така и за публиката и колекционерите. В момента съществува усещане, че арт пазарът е елитарен, непрозрачен и често затворен – особено за младите артисти и новите публики. Това води до загуба на доверие и до отдалечаване на изкуството от реалния социален и културен живот. Иска ми се да виждам все повече модели, които създават директни връзки между артистите и публиката. В световен мащаб това вече се случва активно. Artsy, Saatchi Art или even Instagram промениха фундаментално начина, по който творбите достигат до нови пазари.