Имате проект „Нови митологии“, посветен на попфолка, от 2000 година, когато той наистина беше нова митология. Коя е новата нова митология сега?

Борис: В тази серия всъщност произвеждахме кориците на реални албуми, които са ни поръчвани от издател на попфолк. Договорихме се с него да ги направим изтрещели, по наш вкус и без никакви ограничения…
Георги: Сега времената се промениха – попфолкът вече е повече поп, всички излизат еднакви след операциите, наскоро гледах пред БИАД билборд на Камелия – и не можах да я позная, но това е друга тема. Важното е, че документът за тази митология остава.
Борис: А в сегашната нова митология – митовете се сменят всяка седмица. Не знам нашето време как би произвело идоли като Елвис или Мадона, Майкъл Джексън или „Пинк Флойд“.
Георги: Всичко е като игра на тронове. Не можеш да проследиш кой с кого е, кой е съюзник, кой е враг. Някой е хит, след шест месеца е паднал от балкона, умрял и моментално е забравен. Ние можем само да наблюдаваме с любопитство. Не трябва  да се забраняват или спират неща. Участваш в процесите според разбиранията си и възможностите си. Рано или късно всяка система се регулира. Но „спирам му интернета“ или „вземам му телефона“ в крайна сметка също не работи. Аз имам проблем със себе си, че не мога да предложа на младите смисъл в живота. Дано всеки да има късмета да си го намери сам.

Често натрупвате истории, за да очертаете историята на цяло поколение... Не се фокусирате в еднаединствена …

Борис: Обичам онзи стих на Окуджава, който казва, че човек пише, както диша… Това, което виждаме около себе си, го вадим и го показваме, опитвайки се да го направим по-разбираемо и за самите нас.
Георги: Не сме само рационални творци. Надяваме се да пораждаме възприятия, които не могат да минат през думите. Специално за филмовите си забави често се шегуваме, че ще разберем какво сме направили, като ни го обяснят после критиците.

Но пък имахте и фотографски проект с Цветана Манева… Изследване на едно-единствено лице в седем състояния... Бихте ли я снимали сега пак?    

Георги: Георги Тошев тогава покани няколко фотографи да работят с нея. Нашият проект се превърна в  самостоятелен, пътува по Европа. Беше нетипично и много любопитно да разглеждаш слоевете от един човек, да преминаваш през перспективите към него, да се движиш обемно през фотографските отпечатъци върху прозрачно фолио. Сега, ако трябва да направим фотография на Цветана Манева, би било нещо абсолютно различно – може би класически портрет. Тя е невероятен актьор. Невероятно умение за контрол на контур, кожа, устни, поглед.   
Борис: Тогава без замисляне мина през седемте състояния, за които ѝ бяхме задали обща рамка и я бяхме помолили с приближаването на апарата лицето леко да омеква. Тя го изпълни великолепно.

Притежавам вашата фотографска книга с портрет на Койна Русева на корицата. Книгата съдържа 73 портрета, правени в периода 1992–2013 г., сред тях са портретите на Петър Стоянов, Явор Гърдев, Сергей Станишев, Исей Мияке, Христо Мутафчиев, Мариус Куркински, Стефан Вълдобрев, Касиел Ноа Ашер, Аня Пенчева, Андрей Баташов, Параскева Джукелова… Летопис в портрети е това... Мина ли времето на портретната фотография за вас?

Георги: Тази книга беше опит да оставим следа от един период, в който сме се срещали с най-различни хора, предимно наши връстници, във всякакви странни ситуации. След 2013-а времената спряха да ни бъдат толкова интересни. Много по-рядко си толкова емоционално приповдигнат, че да има смисъл портретът да остане като отпечатък на момента. Вече със съвсем други мотиви бих заснел портрети. По-парадно, по-формално. Това да си фотограф, смени смисъла си.
Борис: Да, като цяло фотография правим много по-малко. Преляхме към киното, фотографията стана част от нещо по-голямо.  

На 22 ноември в зала 1 на НДК в рамките на Киномания бе показан „Берлингуер. Голямата амбиция“. Копродуцент от българска страна е „Агитпроп“. Световната премиера беше в Рим през октомври, а актьорът Елио Джермано в ролята на Берлингуер спечели наградата за най-добър актьор на фестивала…

Георги: Много интересен образ е Енрико Берлингуер – един от най-важните италиански политици на 20. век, формулира принципите на еврокомунизма, разграничава се от съветския тип комунизъм, опълчва се на Брежнев. След среща с Тодор Живков у нас става обект на атентат. Постарахме да постигнем автентичност във филма, в който има силно актьорско участие и от българска страна. Превърнахме за снимките зала 1 на НДК в кремълска конгресна зала. За ролята на преводача на Брежнев им трябваше човек с чист руски и що-годе приличен италиански. Както обикновено се случва в живота, човекът беше в офиса на продукцията. Така че ще видите Борис Мисирков в тази роля.   

Вие самите изпитвате ли носталгия по нещо?

Борис: С големите неща, които правим, успяхме да си разчистим сметките с носталгията. След филма „Дворците на социализма“ приключихме с всякаква любов към гедерейския дизайн, да речем. След филма за колите по никакъв начин не желаем да се занимаваме със стари автомобили в собствения си живот.

Какво ви прави щастливи?

Борис: Всяка следваща изложба, която трябва да измислим. Има куп задачи, които трябва да решиш и когато усещаш, че ги решаваш по правилния за теб начин, това те прави абсолютно щастлив.
Георги: Правенето. Процесът. Той е най-великата част от филма, там изгаряш и се зареждаш, летиш.