Не знам точно кога и как треска от дървената кукла с шапка от среда на хляб се е забила в мен, но оттогава Пинокио е най-близкото нещо до религиозна страст, на което съм способна. Билдунг романът на Карло Колоди е моето приказно евангелие, изпълнено с перипетии, изпитания за волята, има си дори „възкресение“ накрая.

Точно вдъхването на душа в мъртва материя (парче дърво) кара Ватиканът да забрани, макар и за кратко, книгата след смъртта на Колоди. Писателят умира в родния си град Флоренция през 1890 г. на 63-годишна възраст, така и неосъществил мечтата си да напише сериозно произведение за възрастни. Пинокио, когото той с удоволствие обесва за назидание, а после го превръща в магаре, му пришива крилата на литературното безсмъртие.

От моето литературно вероизповедание са стотици хиляди хора по света, които са чели и четат „Приключенията на Пинокио“ на над 260 езика. С представянето ако не на всички, то поне на по-голяма част от преводите се е нагърбил „Атлас Пинокио“ (Atlante Pinocchio), с който престижното издателство „Treccani“ отбелязва 140-годишнината от създаването на книгата.
Статията за българските преводи е подготвена от преводачката и преподавателка в Софийския университет, италианистката гл. ас. д-р Радея Гешева. За първи път детският роман на Карло Колоди излиза на български през 1922 г.

Превода, направен от Ненчо Илиев, Радея Гешева нарича условно „монархически“ – заради периода, в който се появява. Тогава са използвани известните илюстрации на Роберто Иноченти (през 2002 г. издателство „Кибеа“ пусна луксозно томче с тях). Комбинацията Илиев–Иноченти е добра, но през 1950 г. се случва нещо забележително. Появява се нов превод, от Петър Драгоев, точен, следващ оригинала, с чудесни езикови находки – според Радея Гешева, и с илюстрациите на Либико Марайа (с 15 допечатки на тиража). Няма начин да сте видели Огнегълтача, Феята с тъмносините коси, погребалните зайци, запрегнатите в каляска плъхчета и да не сте потъвали в тези красиви илюстрации. Или да не сте запомнили диагнозата на гарвана лекар: „Според мен куклата е мъртва, но ако за нещастие не е мъртва, това е сигурен признак, че все още е жива“. През 2015 г. излезе нов превод от Антония Ценова с илюстрации от Ясен Гюзелев, ориентирани към един по-зрял вкус.

Приключенията на наивната и мързелива кукла, която Джепето издялква от къс говорещо дърво, са преведени на всевъзможни езици, включително ладино, баски, люксембургски, есперанто, сардински, малгашки, сомалийски, суахили, тибетски, на повечето от тях името на героя е запазено в оригиналното си звучене. Чехите обаче не са се сдържали и са превели по смисъл Пинокио (от итал. пино – борова цепеница, чамово трупче) като Остържек, нещо като Цепеничко.

Унгарците – бог да им е на помощ с този език – са си стиснали ръцете за Фаянко. В някои от африканските езици майстор Черешка е превърнат в майстор Домат, защото за тамошните деца черешата не е добре познат плод. В превода на фарси Пинокио замеря с чук Говорещата хлебарка, а не щурец – пак заради местните особености. В африканските издания героят е тъмнокож, според шанхайския илюстратор Огнегълтача е нещо средно между вампир и Конфуций. Перуанката Стефания Меучи е наметнала Джепето с пончо.

И всички те са от Задругата на Пинокио, основана преди близо век и половина и обединена от вярата, че когато мъртвият плаче, това показва, че ще оздравее.
Книгата е налична в Amazon.