Нещо ѝ е горещо и неспокойно. Двете места до нейното са свободни. Улавя във въздуха погледа на един господин с андалуски нос от съседния ред. Той веднага разбира за какво става въпрос, не че е и много трудно де, и ѝ се нахвърля, директно върху седалките. Всички пътници спят като заклани и никой не се буди от стоновете на нашата героиня. В днешно време щяха да приземят самолета, за да изгонят двамата случайни любовници от самолетния им рай, като преди това щяха да ги направят на пет стотинки и да ги разтърват, преди да се стигне до каквато и да било форма на секс.

После господинът с андалуския нос си седна на мястото предоволен, а някъде от задната част на самолета се появи друг желаещ, вдигна Ем на ръце и я занесе в тоалетната, където всичко се повтори. Изобщо, голямо летене падна с този самолет.
На 48-ата минута примерно във филма се появи забележителен нов персонаж – работеща жена, която не се чуди само от какво и с кого да се освобождава, ами ходи и на работа. Археоложката Би. Нашата Ем се влюби лудо в нея – защото е различна в този свят, в който „безделието е изкуство“. Ето такива хубави фрази са разхвърляни из целия филм, та да не се чуди съвсем човек как така го въртят това софт порно на „Шан-з-Елизе“.

Епизодът с археоложката е най-скучният в целия филм, при все че се оказа, че и тя не е кой знае каква работохоличка, ако ме разбирате. И все пак – пълна скука!

Какво още ми направи впечатление от сегашна гледна точка? Че мъжът на Емануела ѝ говори като на човек с проблеми в развитието – бавно, отчетливо и с известна горчивина, убеден сякаш, че е невъзможно тя да му разбере мъдростите. „Ти не си мое притежание“, „Красотата ти принадлежи на теб самата“ и прочие. В отговор тя го гледа глуповато. „Ти си моят наставник – казва му. – Аз трябва да се развивам. Да се науча да бъда жена. Да се науча да бъда твоя жена.“ Значи пак всичко е заради него.

И как мислите, че се развива Емануела? Отива при доста възрастния Морис да я научел на истинска еротика. В ролята на Морис е една истинска легенда на френското кино – Ален Кюни, участвал в класики като „Любовниците“ на Луи Мал, „Сладък живот“ и „Сатирикон“ на Федерико Фелини, „Млечният път“ на Луис Бунюел и още много други. Известно е, че Кюни ненавиждал крайния резултат от работата си в „Емануела“.

Намирал го за отвратителен и е имал право. Неговият герой Марио само гледа строго, облечен в строгия си костюм, докато други – предимно случайни тайванци – правят секс с дошлата при него Ем. Това ли е истинската еротика, не знам. Той обаче ѝ говори. „Всички страхове са дошли от фалшивия морал“ – казва. Аха, дойдохме си на думата. После забива още една мъдрост: „Силата идва с третия“ (има предвид третия в секса, тоест – тройка). Емануела, вместо да му отговори така, както заслужава, а именно: „Нищо чудно, на твоята възраст силата наистина идва с третия“, повтаря монотонно: „Аз съм жена, аз вече съм жена“.
Ами ура! Най-после!

Когато бях 13-14-годишна, този филм ме караше да се срамувам. Сега ми е по-скоро смешен с простодушната си премисленост. Сигурно защото и аз като Ем вече съм жена. Така де.