Филмът започва. Емануела се събужда в будоарната си спалня. Актрисата, не – иконата Силвия Кристел, тогава 22-годишна,  е невероятно красива, порцеланова, висока, изящна. Изминалите 50 години не са докоснали формата на тогавашната ѝ красота. Днес щеше да е дори още по-ярък секссимвол. Намята кимоно на дребни цветчета и намъква на краката си яркочервени грубовати домашни чорапи.

Цялата сцена е като картина на художник – топли цветове, малко декадентски хаос… Режисьорът на филма Жуст Жекин всъщност е фотограф, по онова време работи във френския Vogue и това е дебютният му филм. Може би заради опита му в модната фотография филмът е безупречен по отношение на дизайн, среда, сценография, костюми.

Връщаме се обратно – Емануела отива до малката си френска кухня, прави кафе, поставя го на табла за сервиране, разрязва на две една зелена ябълка… Сигурна съм, че ще сервира кафе в леглото на някой мъж. Не, за себе си го прави. Само така, Емануела!

От телефонен разговор разбираме, че мъжът ѝ е дипломат в Банкок и че тя след малко заминава при него. Апропо, установих, че  всичко съм забравила – и че мъжът ѝ е дипломат, и че тя заминава за Банкок.

След секунди  виждаме въпросния дипломат, който разговаря със свой приятел, докато две тайландки (Банкок е в Тайланд, нали така) ги масажират. Този мъж е доста по-архаичен като типаж – с едни седемдесетарски мустаци... Навремето сигурно тези мустаци са били секси, сега са просто седемдесетарски. Мустакатият казва, че ще ходи да посреща жена си Емануела на летището. Немустакатият му приятел го пита не го ли е било страх да остави такава жена сама в Париж. „Не съм се оженил за нея, за да я ограничавам“ – казва първият. Ето това се казва дипломат, евала!

Емануела пристига в Банкок, облечена в най-изумителната бяла рокля в сафари стил, все едно е излята по нея. Мъжът ѝ я посреща с разкошно спортно кабрио в цвят лайм, което ти се иска веднага да извадиш от филма и да го подкараш накъдето ти видят очите.