Като поетеса и писател не спестяваш нищо – най-напред на себе си, а после и на всички останали. Има ли цена тази откровеност?

Аз съм строга предимно със себе си. С хората понякога съм прекалено деликатна и търпелива. Играта на откровения е опасна и не мисля, че все още съм научила правилата напълно. Но пък силно вярвам, че ако лъжеш в историите си или у дома, няма да се получи.

Кои са интересните герои в живота ти? Около кого се върти центърът ти в настоящия момент?

Около моите хора – голямото ми семейство и малкото такова – дъщеря ми Кая, моя партньор Кирил... и в очакване на второто ни дете. Всъщност, оказва се, че не искам други герои. Не искам друг център. Те са. И се моля винаги да са те. God Gave Me Everything I want, както пее един стар познайник.

Казват, че хората, родени край голямото синьо, са с особена сетивност. Какво ти носи и какво отнема тя?

Дълго време си мислех, че чувствителността ми е по-скоро наказание, защото с нея идват куп други дребни неприятности. Но все повече разбирам, че ако някой някога ме е обичал, обича или ще ме обича – то е именно заради нея. Харесва ми да си представям, че благодарение на тази сетивност разказвам тайните на морето, които хората му шепнат.

В изкуството има аплодисменти или пък мълчание след падането на завесата. Какво се случва с театъра
на живота? Как пишеш финала, когато усетиш лицемерие или духовна нехигиеничност?

Тръгвам си. По природа съм доста недоверчива и трудно допускам хора до себе си. Тук има прекрасни, талантливи и добри хора – искам да бъда заобиколена от тях. За другите нямам време.

„Боже мой“ е моноспектакъл. Под каква форма си представяш идеалния живот – моно или стерео?

О, аз изпитвам панически страх от самотата. Имам непрекъсната нужда да бъда с любимите ми хора. Да знам, че някой ме обича. Но пък героят в „Боже мой“ се намира в бар, а магията на баровете е, че освен най-доброто място за истории, могат да бъдат и моно, и стерео, въпрос на любов, нужда и осветление е...