Концертът на Мелъди Гардо е медитативно преживяване. Музиката ù, преплитаща джаз, блус и поп, е като кадифе, гласът ù – като погалване. Присъствието ù, подобно на полъх от спокойствие, е толкова нежно и женствено. Убедена съм, че всички, които я слушат притихнали на редовете на амфитеатъра на едно от тепетата на Стария град, усещат хармонията и на партньорството ù със съпровождащия я на пиано френско-бразилски пианист Филип Пауъл.

Мелъди вярва в силата на музиката като универсален език, който лекува, променя и свързва. И нейната музика е точно такава. Бутиково преживяване за меломани, благодарение на BG Sound Stage. Мелъди започва уроци по пиано на девет. Майка ѝ е фотографка и я отглежда сама. Певицата си спомня как като дете често приготвяла вечеря и я чакала да се върне от работа. Непрекъснато пътували. Веднъж след година и половина в някакъв град отново настъпил моментът да се местят. Наричали го Black Bag Day – Денят на черната чанта.

Майка ѝ, както обикновено, казала на Мелъди да прибира в чантата си всичко, което иска да вземе със себе си. „Живеехме като цигани – споделя певицата. – И когато пак дойде моментът да си стягаме багажа, аз прибрах в куфара ми всичките животни, които си бях си намерила за година и половина. Майка ми погледна и отсече: „А, не! Взимаш само три. Ще имаш нужда и от дрехи!“

На шестнайсет години Мелъди вече работела – всеки петък и събота свирела на пиано в барове във Филаделфия. Но тъй като рисувала хубаво, се записала да следва мода. Три години по-късно, докато изчаквала на колелото си да светне зелено на един светофар, я блъснал джип. Оказала се в болница с черепно-мозъчна травма и счупен на две места таз. За известно време загубила краткосрочната и дългосрочната си памет. В началото не можела да вижда. Наложило се да лежи в продължение на две години.

Отново се учила да говори и да ходи. Лекар ѝ препоръчал да поднови заниманията си с музика, за да помогне на по-бързото възстановяване на невронните връзки в тялото си. Тъй като не можела да става, се научила да свири на китара легнала. Започнала да пише и песни. Музиката като терапия ѝ помогнала да се справи и с физическата, и с емоционалната болка.

Мелъди все още има засилена чувствителност към светлина и звук, затова носи тъмни очила. Продължават и хроничните болки в основата на гърба. Създала е фондация, която помага на хора с физически и когнитивни проблеми.
Пее на английски, френски, испански и португалски, има дуети със Стинг и португалския певец Антонио Замбуйо. Номинирана е три пъти за „Грами“ и веднъж печели едноименната награда за Най-добър съвременен джаз албум. Живяла е в Бразилия и Португалия, от шест години е в Париж. Обича да пие коняк, да пуши пури и да говори за секс, но… в нашия разговор не става въпрос за това.

Говорим с Мелъди Гардо и Филип Пауъл.

Защо избрахте заглавието Entre eux deux за новия ви албум?
Филип: Това е френски израз с двояко значение. Би могъл да значи – между тях двамата, но има и нюанс на нещо, което само те двамата знаят и споделят. Това заглавие е свързано и с двете седмици, които прекарахме заедно, създавайки песни.

Как решихте да работите заедно?
Мелъди: Филип ме придружаваше по време на телевизионно предаване във Франция, за да ми акомпанира за албума ми Sunset in the Blue. Изведнъж изсвири нещо толкова красиво, че в мен то отекна като катаклизъм. Погледнах го и му казах: „Искам да запиша албум с теб!“. Това шашна пък него. Не знам дали го прие насериозно, защото ми отне два или три месеца, за да го убедя. В крайна сметка ми хрумна идея, написах песен и така започнахме албума. Филип е много добър композитор и знаех, че ще направим албум бързо, защото и двамата композираме.

Как изглежда вашият творчески процес? Кой е водещ?
М.: Мисля, че и двамата полагаме усилия поравно. Имаме интересни истории, свързани с песните, например с Fleurs de dimanche (Цветя в неделя). В една ранна неделна утрин се позвъни на вратата, докато още спях. Филип отвори и когато се събудих следобед, той пристигна и каза: „Мелъди, донесоха цветя за теб“.
Ф.: А тя забеляза – Окей! Донесли цветя, но поне да не е в неделя сутрин!
М.: Беше абсурдно. Бяхме си легнали в 4-5 сутринта и в девет се звъни. Нали се сещаш, че в този момент не искаш никой да те закача. И така направихме песента Fleurs de dimanche, която по деликатен начин казва – прави милиони неща, но не ми пращай цветя в неделя сутрин!

А в същото време в начина, по който пееш, говориш и се държиш, има толкова нежност, Мелъди. Вярваш ли, че това е правилният начин да се живее животът – нежно?
М.: Не съм сигурна, че е възможно през цялото време. Натискането на бутоните на която и да е жена крие риск тя да изригне като магмата на Земята. Това е част от нашите характеристики. Но да живееш живота си женствено, да имаш възможност да се изразяваш по този начин е прекрасно. И в същото време е изпитание, защото ни се налага да поставяме кариерата си на първо място, да се борим за феминизъм и равни права. Често се налага да играем и типично мъжки роли. Модерната цивилизация налага на жените да постигаме успех, което изисква да бъдем твърди, да говорим твърдо, да се държим към другите твърдо, дори и да не ни харесва. Би било чудесно, ако намерим баланса в себе си и съхраним женствеността си. А и да си кажем честно – на жените, на които им се налага да имат власт и да проявяват мъжка енергия, се гледа като на кучки. Докато при мъжете това поражда уважение.

За мен е специално да можеш да живееш с женствеността си и с женската си енергия и да ги изразяваш. Тогава си свързана с истината за това кои сме ние като хора. Другото ни руши. Има смисъл в това жената да е жена. Може да носим панталони, но въпросът е как се движим с тях.

Ф.: Нежността в поведението на Мелъди е водеща и това много ме вдъхновява. Много харесвам принципа на Буда, че има поне 1000 начина да реагираш към дадена ситуация. Чувал съм от Мелъди от комплименти до коментари, че греша, но трябва да призная, че съм очарован от женствения ѝ подход и от умението ѝ да избере правилните думи, подходящия тон и подходящия момент и все пак да каже всичко. Да бъдем силни хора означава да имаме силата да сме нежни, защото в края на деня всеки от нас иска едно и също – да бъдем щастливи, да бъдем заедно и да бъдем обичани.

Истина ли е, че си мечтала да станеш художничка, преди да се занимаваш с музика?
Да. Но вече не рисувам. Или по-скоро ми се случва по-малко. През 2022 г. правих малка изложба в една много приятна галерия в Сен Жермен де пре – La Hune. В сътрудничество с Yellow Corner и с младата фотографка Лоранс Лабори, която снима мои картини. С изложбата анонсирахме появата на албума ни Entre eux deux.