Срещаме се в софийско бистро до Докторската градина, сядаме на слънчева маса на тротоара и аз поне се чувствам така, както бих се чувствала в Милано, в Париж или в Лондон. Усещането идва и от излъчването на моята събеседничка, и от размаха и модерността, с която осмисля и прави всичко. Крехкостта ù е учудваща, като се има предвид мащабността на нещата, които задвижва. Със сигурност и образованието по културология, и това от Кралския колеж по изкуствата в Лондон, което ù дава специалност куратор, отварят зрителните ъгли и създават интересните гледни точки към живота и към изкуството.

Маргарита Доровска живее между София и Габрово, тъй като е директор на Музея на хумора и сатирата – една от световно представящите ни институции, ярка, цветна, остроумна, витална. В момента с пределна отдаденост е посветила свободното си време на създаването на Центъра за изкуство „Кристо и Жан Клод“, пак в Габрово.

В последния момент изместваме срещата за по-късно, защото Маргарита идва направо от интервю в Националното радио и се оказва, че е объркала часа. Затова и разговорът започва лежерно от бреговете на разсеяността, за да навлезе в дълбокото.  

Разсеяна ли си?

Доста разсеяна, но имам едно нещо, което много ми помага – календарът, щом нещо се появи, отива в календара. Тази година правя много гафове – честитя на всички рождените дни един ден по-рано, вероятно от страх да не изпусна нещо.

Какво все забравяш?

Напоследък забравям да дишам дълбоко. И не намирам сили да медитирам. Компенсирам с това непрекъснато да съм на телефона и – което е наистина ужасно – все с цигари.

Как медитираш?

Открих випасана. Стигнах до нея през Ювал Ноа Харари, хардкор медитатор и много стриктен. При випасана се медитира 1 час сутрин и 1 час вечер. Кой обаче има това време? Сега извинението ми е, че не си купих една безобразно скъпа възглавничка за медитация. Но пък ходя да плувам и така в продължение на един час съм заобиколена с вода, телефонът е далеч от мен и не мога да го пипна, велико е.  

Един рояк неща, които не ми дават мира. Трудно заспивам от тях. Аз съм нощна птица, но напоследък и рано се будя. Будят ме котката и детето, на което трябва да приготвя закуска. Е, невинаги го правя.

Как започва денят ти?

С телефона, да не изпусна нещо, да не стане нещо важно и аз да не разбера. И денят ми започва с изчитането на поне три бюлетина, за които имам абонамент, за да знам накъде отива светът.

И накъде отива светът?

Преди месец щях да кажа, че сме в перманентна криза. Самата аз се чувствах неподредено. Сега ми е по-спокойно. Имам двеста неща да се случат едновременно  – но се чувствам по-добре. И светът веднага изглежда по-оптимистичен.

Казваш, че светът на изкуството не е толкова либерален, колкото изглежда? В какъв смисъл?

Синът ми се роди, когато бях на 27 и учех в Лондон. Щом съобщих, че съм бременна, в Колежа ми казаха, че трябва да прекъсна, защото явно не съм била сериозна в намерението си да правя кариера. Ръководителят на департамента беше възрастен гей мъж. Видях, че няма да изляза на глава с него, и поисках да говоря със заместничката му, нали е жена. Един час спорихме с нея, обясни ми как тепърва една година ще съм ферма за мляко, точно докато трябва да се доказвам, и как светът на изкуството, за съжаление, бил мъжки свят. Ами какъв да е, с жени като нея? Говорих със студентския съюз, знаех, че това, което чух при затворени врати, няма как да го повторят публично. Оттогава съм феминистка, практикуваща и с изострена чувствителност по темата. Разбира се, цената на ината ми да правя кариера и да имам дете я платихме и аз, и семейството ми.

Какво е да стоиш зад Музея на хумора и сатирата?

Габрово беше голям късмет. Позволиха си в мое лице да вземат млад човек, без музеен опит, само с добро образование, при това не местен, много бяха смели и съм им много благодарна. Домът на хумора и сатирата винаги е бил изключително амбициозна институция. Имам много колеги с богат опит и да видиш как по-възрастните оценяват младите и енергията им, е наистина вдъхновяващо. На всичко можеш да намериш кусур, но енергията е обезоръжаваща. Това е страхотно – да имаш на едно място и знанието, и опита, и енергията, която ще премести планини.