В екстремните ситуации – професионални или житейски – кой балансира, успокоява, хармонизира?
Надя: Има моменти, в които Йоши остава здраво на земята, в други моменти аз го усещам, че става нервен и несигурен – и тогава аз се опитвам да успокоя нещата, да кажа: „Ще стане“. Това се случва интуитивно, вече се познаваме добре. Ние сме 24 часа на работа. Сутрин, докато пием кафе, вечер, докато вечеряме, все нещо ще се присетим да коментираме за работа. Да сме семейство и да работим заедно си е голямо изпитание.

Как се наместиха и съвместиха различията за тези 30-ина години?
Надя: Това, което в началото ни събра, то ни държи и до момента. Това е много силна връзка. Аз знам в някаква ситуация той как ще реагира. Имаме много общи неща, за които да си говорим – за архитектура, за история… Много наши близки със смесени бракове обаче не можаха да ги съхранят.
Йоши: Японците са странен народ. Може би китайците са по-близки до европейците. Много неща от японския език и култура не могат да се обяснят. Даже самите японци не си ги обясняват. По време на пандемията Японското посолство организира онлайн лекция на един будистки монах за дзен градината. Много градинари слушаха и останаха недоволни. Защото той не каза методите. А подходи по-философски. Винаги е така при японците. Японската  култура няма методи. Икебана няма методи.

А как се учиш? Как вървиш по пътя? Как оценяваш дали едно нещо е икебана или не?   
Йоши: Отвътре. От себе си.
Все пак, когато проектирате японска градина, не се ли водите от някакви правила?
Йоши: Няма правила как се прави езерото, как се поставя камъкът. В смисъл – няма универсален метод. Във всяка конкретна ситуация трябва да се обърнеш към себе си. Трябва да направиш диалог с камъка. Аз чакам, правя контакта с камъка и той ми казва.

С дървото е същото. От това не може да се изведе метод.
Надя: Като правим градините, Йоши винаги е фината настройка. Той казва кое е лицето на камъка и накъде да гледа. Ако го накараме да обясни защо, не съм сигурна, че ще може. Понякога аз казвам: „Тука не е ли по-добре да има дърво“, той преценява и много често отговаря: „Не, по-добре е да няма нищо тук“.

Различно ли е усещането за компромис при теб и при Йоши, дори и заради това, че сте представители на различни култури?
Надя: Аз съм по-склонна на компромис. Йоши е категоричен, когато каже: „Не, това не може да бъде по-друг начин“. Специално за работата се доверявам на чувството и опита му и се предавам, щом той е преценил така. Е, в ежедневието е по-различно.  

Можем ли да кажем, че работата по реконструкцията на столетната къща в Дълбок дол е българският проект на Йоши, а студиото за флорална декорация „Икебан-ка“ е японският проект на Надя? Тоест че всеки заживява в културата на другия през тях и се отъждествява с нея?
Йоши: Аз не пипам нищо по „Икебанка“.
Надя: Там ни е оставил с Йоани да действаме. Ние не пускаме Йоши в тази територия. А къщата я мислихме заедно с него, но той вложи повече труд. Всичко е минало през ръцете му и вероятно за него има много по-голяма стойност. На мен ми беше по-интересно в началото – коя стена ще бутнем, какво ще се вижда, откъде ще идва светлината.
Йоши: За мен къщата в Дълбок дол е различен експеримент. Различен процес като архитектурно мислене и работа. Тренинг за основния ми човешки инстинкт. Човек от зората на развитието си прави къщи – както птиците гнездо. Исках да видя моите граници – как аз правя къща. Отделно от това водя диалог с къщата, за да усетя материала и принципа – тя е с дървена конструкция и плет, както и онова, което е важно за българина.