Имената им говорят ясно – Надя е българка, Йоши е японец. Фамилиите им, свързани от знака +, образуват името на архитектурното им студио yamazaki+ivanova architects. Повече от 30 години са заедно и по житейските, и по архитектурните пътища и все още се губят в превода и на думите, и на смеха. Може би това поддържа свежестта на отношенията, съпроводени и с познатото, и с изненадата, и с вечно оставащото неразгадано.

Ателието им в центъра на София гледа към покривите и Витоша, а старата им къща в Дълбок дол – към прелестната градина с джанки-бонсаи. Има библиотека-мечта в тази къща-изповед. Вижданията им за добрия живот можем да проследим от учебните кабинети по японски език и култура и проектираните за клиенти японски градини, до каузата им за възстановяването на минералните бани.
Чаят и японските сладки, наподобяващи миниатюрни филигранни бижута, акомпанират моя опит да открия видимите и невидимите нишки, които ги свързват толкова успешно.                                

След толкова години заедно на какъв език си говорите?
Йоши: Повече на японски. Надя не го говори перфектно, за мен понякога е много трудно да формулирам някоя по-сложна мисъл, така че да я разбере.
Надя: Пред мен също стои предизвикателството как да подбера думите, които знам, за да стигне нещо до Йоши по начина, по който искам. Това се случва ежедневно. Но вече сме на ниво, на което се разбираме много добре.
Йоши: Аз все още често не разбирам защо се смее Надя.
Надя: Да, с чувството за хумор е най-трудно. Това, което нас ни разсмива, Йоши няма как да го разбере. И все недоумява: „Е, защо сега се смееш?“.

Вероятно ти пък не разбираш защо Йоши се смее?
Надя: Когато живеехме в Япония, често гледахме  един комичен сериал от 70-те с Кийоши Ацуми. Много се смеех и всички се чудеха, че разбирам японския хумор. Но просто той е много добър актьор, дори и да не знаеш думите, може да те разсмее с езика на жестовете и тялото. Не зная дали разбирам тяхното чувство за хумор, както те самите. Може да си измислям всъщност нещо мое и да се смея на него. Но Йоши не успява така с българския хумор, възможно е той да е по-труден.
Йоши: Много е труден, нищо не разбирам понякога.

Как започна тази ваша история на разбиране и неразбиране?  
Надя: Запознахме се през 90-а година. Аз бях студентка в Москва в Архитектурния институт. Имах доста приятели чужденци около мен – бяхме събрани на един етаж в общежитието, явно така можеха да контролират по-добре кой какво прави. И се появи Йоши. Странен, интересен. Не общуваше много. И това още повече засилваше интереса ми. В България бях имала един учител, който много ни говореше за японската архитектура. Веднъж Йоши рисуваше нещо в коридора, заговорихме се, разбрах, че се подготвя за конкурс. За мен този разговор беше много интересен, защото дотогава възприемах архитектурата основно като нещо материално, изразяващо се във форма, чертежи и разрези, тогава от Йоши чух много абстрактни неща, които също са архитектура.  

И решихте да продължите пътуването заедно – и в живота, и в архитектурата. Извън дълбочината на абстрактното мислене на Йоши, с което те е запленил, трябвало е обаче да направите един много конкретен избор – между Токио и София…
Надя: Да, първо аз заминах за Токио. Там изкарахме около десетина години. 97-а се оженихме в тесен кръг с роднини и приятели, после направихме празник и за близките в България. Йоши още в началото на 90-те избра да стане православен. Всички мислеха, че аз съм му повлияла, но той взе решението сам. В Япония се роди големият ни син Йоани. Там започнахме да правим интересни проекти. Къщата на остров Еношима беше сред първите…

Изглежда странно при това положение решението да се преместите в София?
Надя: От разстоянието във времето осъзнавам, че да се върнем е било мое романтично и малко идеалистично решение. Тогава мислех, че София вече е част от Европа, от нейните правила за добър живот. В Токио ме потискаше прекалено интензивният ритъм, пренаселеността, това, че се работи без събота и неделя, виждах каква мелачка е по офиси и по фирми. Когато Йоани стана 6–7-годишен, си казах как ще хвърлим това дете в тази система. Полека-лека успях да убедя и Йоши, че в София ще живеем по-спокойно.

И ти се съгласи заради любовта, а, Йоши?
Йоши: Любовта е… като грип. (Смее се.) Друго е по-интересно. Човекът е слабо същество, непостоянно, изменчиво. Той не може да прави нещата сам за себе си. Мотивацията винаги пада, когато правиш нещо само за себе си. И обратно – когато го правиш за другите, мотивацията се захранва, става устойчива и витална. След като Надя искаше България и след като изпитваше носталгия и даже плачеше, когато слушаше българска музика, след като изпитваше притеснение като майка за детето си, аз не можех да не взема решението. Всичко това беше достатъчно, за да ме мотивира.

А ти изпитваш ли носталгия, Йоши?
Йоши: Носталгия трудно може да се каже, че изпитвам. Мисля си по-скоро, че майка ми е далече и ако се случи нещо с нея, трябва бързо да купя билет и да замина. Аз съм първородният син и трябва незабавно да поема нещата в мои ръце.
Надя: Ето го чувството за дълг и подреденост на японското общество. Йоши е първи син и е напълно наясно какво трябва да направи. Това е много хубаво, но и поставя рамки на отношенията и на поведението, които за европейците, а и за мен лично е много трудно да приема. Непрекъснато трябва да мислиш за тези правила и рамки. Когато се движиш навън, когато си в транспорта. Може би за японците те са нещо естествено, вече са част от съзнанието, но за мен бяха затормозяващи. Все мислех, че не се справям, не го правя така, както трябва.

Йоши, приемаш ли София като твоя град? Явно Надя не е приела напълно Токио.
Йоши: За японците мястото, където живееш, е твоето място. Усещам София като у дома.

Проектът ви за участието на България в тазгодишното Венецианско биенале се казваше „Градината на невидимото“ и беше чиста естетика, мрежа от асоциации – философски, архитектурни, поетически. Разочарова ли ви това, че не спечели вашият проект? Как понасяте подобни ситуации? Как реагира на тях единият и как другият?
Надя: Аз в началото много се вълнувах. Принтирахме, тръгнахме към Министерството с визуализациите,  видях, че са тъмни, изпаднах в паника, Йоши почна да ме успокоява. В момента, в който разбрах, че са избрали друг проект, просто затворих страницата и започнах да си мисля вече за различни, предстоящи неща. Йоши беше много по-ядосан.
Йоши: За мен това беше експеримент, или по-скоро тест за българското общество. Важна ми беше реакцията, разбирането, откликването на системата. Тест към архитектурната общност. Показател за нивото на журито, за самия процес на журирането. Нещата са на ниво „това ми харесва, онова не ми харесва“… Няма истинска, задълбочена дискусия. Липсва ми архитектурен език.