Имената на домашните ти любимци са много интересни.

Да, всяко носи име на злодей. Рамзи е от Game of Thrones, Север е най-тъмното студено страшно място, Яго е злодей от „Отело“ на Шекспир, а Гръм и Мълний са достатъчно заплашителни. И моят опит показва, че колкото имената са по-страшни, толкова животните са по-добрички. Имам мини шнауцер, котки, които, за съжаление, са при родителите ми, и папагали.
Надявам се скоро да си взема още едно кученце да си гледам, но не бързам.

Един дом е празен, ако няма душа, която да те посрещне. Аз обожавам животните. Ако можех, щях да имам десетки, стотици. Искам някой ден да имам възможността, средствата, силите и енергията да мога да помагам на животни.

Откъде дойде интересът ти към рисуването?

Започна в началото на пандемията, когато се оказахме затворени. Бях се стреснала. Не знаех какво се случва със света. Беше ми тежко и страшно. Разбрах, че мога или да се оставя да ме гризе притеснението, или да инвестирам времето си в нещо смислено. Брат ми е страхотен художник. Баща ми също рисува много хубаво. Аз не мога, но реших всеки ден да го правя по няколко часа и да се науча. Имаше дни, в които съм рисувала по цял ден. Забавно е. Пускаш си музика. Приготвяш си нещо за пийване или за хапване. И започнах да уча основни неща сама – анатомия, да експериментирам с въглен, с маслени бои, с водни, после дигитално, с фотошоп.
Записах уроци, но не продължиха дълго. Подарих много картини, дори продадох на един човек онлайн рисунка на едно много симпатично прасе. Той го купи за подарък. Бях много щастлива.

И сега рисувам от време на време, по-скоро терапевтично. Предпочитам да е дигитално, но и с акрил. Разтоварва ме. И ми е много приятно.

Как празнуваш рождените си дни?

Изобщо не ги обичам. Винаги съм тревожна, ядосана, че не искам да пораствам, но моите приятели в последните години ми правят прекрасни изненади и променят нещата. Например преди миналия ми рож-ден ден бях на вечеря с приятеля ми. Тръгваме си от ресторанта и зад един ъгъл гледам в далечината хора. С балони, с шапки. Викам си – я гледай каква готина работа! Тия хора правят изненада. И им се радвам. Минаваме покрай тях. В един момент се обръщам. И… А! Това са моите приятели! Не бях обърнала внимание, че е минало дванайсет. И бяха с торта, с подаръци! Или на друг рожден ден, още в старата ми квартира на първия етаж, поглеждам през прозореца и виждам един приятел и една приятелка паркирали пред нас. И пак – слагат шапки, нещо се обясняват. Виждам свещички. Даже ги снимах как се суетят пред вкъщи. И викам – чакай поне една рокля да си сложа, че като звъннат на звънеца, да ги посрещна подобаващо. Много бяха сладки, хич не им се получи изненадата.

Какви подаръци обичаш да получаваш?

Не обичам да получавам, не обичам и да правя. Не изразявам привързаност така, не съм много креативна за подаръците. А тази година на рождения ми ден едно момче донесе голямо бяло платно. Извадих боите. Всеки нарисува или написа нещо. И сега, естествено, тази огромна мацаница си я пазя. Това е може би един от най-готините подаръци, които имам.

Дали се целуваш истински, когато играеш във филм или в спектакъл?

Да. Всичко трябва да е наистина. Само дето не се умира наистина. Понякога е много трудно, но се налага да се пречупиш. Като студентка в НАТФИЗ трябваше да играя влюбена в мой колега, да имаме много силна, хубава любов, но не успяхме да се сработим. Стигна се до конфликт. Започнахме да не се понасяме. Рядко допускам нещо подобно. Смятам, че и той. И в един момент, когато усетих, че не мога дори да се преструвам, просто си казах – явно не се получава така. Изчисти си взаимоотношенията с този човек. И двамата положихме усилия да се срещнем по средата на нашите два коренно различни характера. В крайна сметка се разбрахме, постарахме се да изградим някакво приятелство.

И станахте гаджета?

А не! Слава богу, не чак дотам. Но когато започнахме да играем представлението, за мен беше много специално, защото чувствах сякаш наистина сме извървели пътя един към друг, както и героите ни в самата пиеса. Дори стигнах дотам, че да ми се свива стомахът, да се чувствам влюбена. След края на представлението го забравяш, но докато го усещаш в тези два часа, е наистина много хубаво.

Спомена приятеля ти – кой е той?

Анатолий Ставрев, също е актьор. Също играе в „Чалга“ – онова момче, с което танцувам и се целувам, но не може да го хване руфилинът от толкова наркотици. Беше в Габровския театър. Сега е на свободна практика. Четири години е по-голям от мен. Запознахме се на кастинг. Той беше втори курс, аз имах няколко години, докато кандидатствам. Паднахме се партньори. Казах си – това момче е много симпатично. Харесах го. Нали знаеш това усещане някой веднага да ти кликне. После пътищата ни се разделиха.

Той завърши при Ивайло Христов, а аз влязох. В една от първите седмици направихме един голям купон – предишните и сегашните му ученици. И там се запознахме.

Значи професорът играе и сватбен агент?

Да! Ще го поканим някой ден.

А какво ти хареса в Анатоли?

Не знам! Гласът, парфюмът, въобще начинът, по който се движеше между хората. Това, че беше спокоен и с чувство за хумор, ненахален човек, с когото имахме много приятен и нормален човешки разговор. Беше ми леко да си говоря с него.