С „Истории от ръчния багаж“ Георги Милков отбелязва 50-годишнината си. За почти 30 години работа един от най-популярните и обичани български журналисти отразява важни събития като случая с медиците ни в Либия, бил е свидетел на конфликти и дни на мир в Афганистан и Ирак, в Близкия изток и Африка. Описва срещите си с гръмки персонажи като Стоичков, Путин, Кадафи, но и с (не)обикновени хора по целия свят, който той обикаля като усърден колекционер на преживявания. В книгата му няма всичко, но има много. Джентълменът на журналистиката разказва.

Представяме ви откъс от „Истории от ръчния багаж“, ИК „Книгомания“

Лятото на 2003 г. Седя си аз в едно кафене на Кънектикът авеню във Вашингтон и небрежно наблюдавам хората наоколо.
Погледът ми спира в голямото заглавие на вестника, който господинът през две маси от мен чете: „Стоичков изигра последния си мач на планетата Земя!“.

Едва не се задавям с капучиното. Моля учтиво човека да ми услужи за малко със спортната притурка и се зачитам в статията. Пише, че преди два дни в американската столица Стоичков е изиграл последния мач в кариерата си пред 14 хиляди фенове на стадион РФК, които станали на крака, за да го изпратят. Явно е било знаменито, а аз, макар и във Вашингтон, съм пропуснал всичко това. После си давам сметка, че въобще не съм знаел, че Стоичков играе в „Ди Си Юнайтед“, а няма как да знам, щото не се интересувам много от футбол.

Все пак решавам, че след като и двамата със Стоичков така или иначе сме във Вашингтон, това е чудесен повод да се запозная с него и да го интервюирам. Намирам му телефона и звъня.
Кой си ти, бе?

Гласът отсреща е рязък, тонът – безпардонен. Няма грешка, мисля си, явно е самият Христо Стоичков. Представям се.
Следва: „Кво искаш? Журналист ли си?“.

Говорил съм си по телефона с всевъзможни главорези, с важни и известни хора, но никога не съм се чувствал така неловко.
За секунди се окопитвам, давайки си сметка, че човекът отсреща не таи нищо лично, просто си е прям и не държи много на любезностите. Неподправен характер. Сигурно цяла България знае това, но ето че на мен ми е за първи път. Веднага сменям формата и преминавам на „ти“. Разбрахме се бързо. На другия ден отивам на стадиона да го видя. И на живо ме посреща както по телефона:
„Ти от кои си, бе?“.

На този въпрос аз обикновено отговарям, че съм от добрите, но решавам да му дам пълната информация. Той ме гледа и прави една кисела гримаса, като разбира къде работя. Щото хич не обичал какво пишат вестниците за него.

Не съм спортен журналист и не разбирам нищо от футбол, пиша за външна политика, продължавам с откровенията аз. Казвам му, че случайно съм прочел за него в един вестник и че дори не съм знаел, че играе във Вашингтон.

Стоичков се вторачва в мен с изпитателен поглед. Очаквам всеки момент да ми тегли една майна и да си тръгне. Обаче изненада! Сядай, ми казва, посочвайки един стол. Явно е доста толерантен към лаиците. Според него тия, дето казвали, че разбират от футбол, всъщност нищо не разбирали и само пишели и говорели глупости по вестниците и телевизията.

Казвам му, че съм дошъл да чуя мнението му за Америка и за неговия живот там...

Цял час ми разправя чудни неща. Как живее в един апартамент в Пентагон сити и от прозореца всеки ден вижда как президентът

Джордж Буш-младши отива на работа с хеликоптера си. Как Америка го променила, него, Христо Стоичков. И вече не псувал.

Как играе голф и помага на съотборника си Галин Иванов да учи английски език... Описах всичко, като се върнах в една поредица в „24 часа“, която озаглавих „Вместо „мамата“ – Good Morning“.

Но да разкажа сега как се разделихме, защото това е най-забавното от цялата история.
След интервюто тръгваме заедно. На входа на стадиона портиерката – възпълна афроамериканка – се надига от стола си с радостни възгласи, за да изпрати Стоичков. Явно му е фенка. Не можем да излезем обаче, защото навън е страшен порой. Христо вижда един голям зелен чадър, подпрян до вратата, и решително го грабва. Портиерката му пресича пътя, обяснявайки, че това не е чадърът на мистър Стоичков. Много ясно, че не е, защото мистър Стоичков няма чадър.

Обаче това сега ни трябва, казва спокойно той.

Не, не, не може, това е на един важен бизнесмен, обяснява портиерката.

Добре, добре, отвръща Стоичков и тръгва с чадъра. Тя понечва да му го издърпа от ръцете, но Ицо с ловко движение го скрива зад гърба си.

Портиерката разперва мощни ръце и се хвърля като сумист в атака. Всъщност цялата работа прилича повече на корида, защото Стоичков прави едно пасо добле, като отбягва удара, усуквайки дясното си рамо, а с лявата ръка вдига чадъра нагоре.
Онази надава писък и започва да подскача около Стоичков, опитвайки се да достигне поне дръжката на чадъра. И крещи мощно, но това по никакъв начин не смущава Стоичков.

Тя за малко сякаш се отказва, но после взема засилка и се хвърля в нова атака. Стоичков е по-малък калибър, но успява да я неутрализира с пъргавост. Борбата е безмилостно жестока! Като битката на Тезей с Минотавъра.

Аз и двама играчи на „Ди Си Юнайтед“ наблюдаваме отстрани, хванали се за коремите от смях. Накрая портиерката спира омаломощена, слага ръце на кръста и заканително се провиква с фалцет: „Ей, лошо момче, върни веднага чадъра!“.
Отговорът е ясен, изчерпателен и на чист английски: „No!“.

Победил в неравната битка, Стоичков отваря вратата и тръгва да излиза. В този момент се появява важният собственик на чадъра, който се оказва японец.

Хей, това е моят чадър, казва господинът. Стоичков се обръща и го чувам да отговаря с учтив лек поклон: „Хай, коничиуа. О генки десу ка“.

Което от филма „Шогун“ знам, че е „Добър ден, как си?“. Японецът примигва. Стоичков посочва вратата и промърморва нещо като: „Аме га футe имасу“. И неспирайки с жестовете, добавя:
„Чото омачи кудасай“. Японецът кима с разбиране.

Портиерката, аз и останалите странични наблюдатели обаче нищо не разбираме и само се пулим. Стоичков изчезва с чадъра, а ние оставаме в тих размисъл над видяното.

Какво ви каза този човек, питам японския бизнесмен, след като съм се извинил за нездравото любопитство.
„Понеже навън вали, помоли за момент да изчакам и аз му разреших да ползва чадъра“, обяснява ми с японска любезност и търпение бизнесменът от Токио.

След минути Стоичков спира черния си „Линкълн“ под козирката на входа. Вади чадъра, изтръсква го внимателно и идва при нас. С две ръце, сякаш е самурайски меч, го подава на японеца с поклон. Чувам го да казва „домо“ (благодаря) и „сумимасен“ (извинете).
Собственикът на чадъра казва нещо. Може би го пита дали всичко е окей. На което Стоичков отговаря с едно рязко „хай“.
После двамата си разменят още няколко реплики.

Наоколо вече са се насъбрали хора, които не че гледат сеир, а просто не могат да излязат, защото тия двамата герои са блокирали изхода и постоянно се кланят един на друг. Накрая Стоичков поднася последния си поклон с едно завършително: „Аригато годзаимас“.

Аз съм изпаднал в нещо, което социалните психолози описват в литературата с понятието „когнитивен дисонанс“. Което на български ще рече – гледам и не вярвам на очите си.

Вместо попържни, от устата на футболната легенда се лее японска реч! За целия си престой в САЩ по-голямо чудо не бях виждал. Дори статуята в мемориала на Ейбрахам Линкълн да беше оживяла и да беше тръгнала по Пенсилвания авеню, едва ли щях да съм така зашеметен

 

Времето на „Айн, цвай, дрън“ бе отминало безвъзвратно. Полиглотът Христо Стоичков лично ознаменува пред очите ми залеза на моноезичната култура.