Клера Боу - вавилонска нощна пеперуда
Как „Вавилон“ на Деймиън Шазел възкреси спомена за Клера Боу, дивото дете на Холивуд от епохата на джаза.
Ирина Иванова 21 April 2023
Филмът „Вавилон“ на Деймиън Шазел („Ла Ла Ленд“) ни връща в 20-те години на 20. век, когато Холивуд става световната столица на киното и една от най-печелившите индустрии в американската икономика. Кинозвездите са истински богове за публиката (но и роби за студиата, с които имат сключени договори), филмите се снимат на конвейер, дрогата е навсякъде, партитата са eпични разгулни вакханалии, а свободата – за добро и лошо – е абсолютна.
Моралният кодекс на Хейс, забраняващ показването на голота, секс, иронизиране на религиозни норми и т.н. в киното, ще бъде приет чак през 1930 г., и то именно като реакция на абсолютната свобода, на която епохата на джаза дължи собствената си легенда. Свобода ли казахме? Шазел, режисьорът на „Вавилон“, употребява друга дума. „Тези хора са работили в свят без задръжки и са изградили цяла индустрия и цял град от нулата, а това изисква определен вид лудост“, казва той.
Добре дошли в епохата на „великия ням филм“ (както е прието да се нарича ерата на нямото кино), на Чап-лин и Мери Пикфорд, на Глория Суонсън и Дъглас Феърбанкс, но и на една жена, която може би повече от всички изброени въплъщава духа на 20-те – Клера Боу. Актрисата така и не успява да се вреди в А-листата, макар че с филмите си донася милиони долари на американската киноиндустрия.
Става първото „It girl“, заради едноименния филм, в който участва и откъдето и идва това понятие. Любимка на масовата публика, нощна пеперуда и парти лудетина, сякаш излязла от романите на Скот Фицджералд и пак като героините от тези романи – падаща звезда, тъжна жена, обречена на провал и самота, типична представителка на изгубеното следвоенно поколение.
Именно Клера Боу е прототип на героинята на Марго Роби от „Вавилон“ на Деймиън Шазел – актрисата Нели Ларой, която се бори за своето място под слънцето и под холивудските прожектори в едно време на безгранична лудост и безнаказана свобода. Това не е първият филм, посветен на Клера. През 1999 г. пънк иконата и вдовица на Кърт Кобейн Къртни Лав ѝ посвещава документален филм, а през 2012 г. френската актриса Беренис Бежо признава, че Боу е била едно от нейните вдъхновения при изграждането на образа ѝ в черно-белия филм на Мишел Азнависиюс „Артистът“, донесъл ѝ номинация за „Оскар“. Въпреки това Клера Боу сякаш все още не може да получи достоен реванш.
„В детството си нямах дрехи, а дрипи. Много често нямах и какво да ям. Просто оцелявах“ – казва Клера. Родена е в Бруклин през 1905 г., а животът ѝ – чак до тийнейджърските ѝ години – преминава, по собственото ѝ определение, „в ада“. Майка ѝ е диагностицирана с шизофрения, а баща ѝ е вечно безработен алкохолик. Клера е тормозена и малтретирана и от двамата си родители, които почти никога не са на себе си – единият заради психичното си заболяване, другият заради алкохола. Не само никой от тях не е способен да се грижи за момичето, но даже то самото трябва да се научи да се грижи за майка си. Една нощ Клера се събужда от кошмар наяве, виждайки я как е опряла нож в гърлото ѝ.
След случката майката е настанена в специализирано болнично заведение. Там остава до смъртта си едва на 43-годишна възраст. Клера обаче не изгубва връзката си с нея и често я посещава в клиниката, а междувременно открива своето спасение в киносалоните, често я пускат по милост, без билет. В тъмната зала, на огромния екран, тя открива живота, който иска да има и който ѝ обещава охолство, красиви дрехи, музика и танци, радост, любов – е, с малко препятствия, но винаги с щастлив край, винаги!
Хипнотизирана от киното и най-вече от холивудските истории, поне за малко успява да забрави мрачната и грозна реалност, в която съдбата я е вписала, и решава, че единственият път за нея е да стане част от този вълшебен свят. Дори и не подозира, че ще дойде време, когато горчиво ще съжалява, че ѝ е хрумнала подобна идея. Холивуд се оказва най-измамното място на света – страна на сенките, не на светлината, фалшив рай от картон и стиропор, сто пъти по-опасен дори от Бруклин на нейното детство.
На 16-годишна възраст Клера печели актьорски конкурс за нови таланти, наречен „Слава и богатство“ (как иначе!), и напуска училище. Наградата ѝ е малка филмова роля, но без договор с компанията продуцент. След това трябва да се оправя сама. Месеци наред обикаля студиата и агенциите в търсене на роли и на работа, но получава отказ след отказ. „Бях или твърде млада, или твърде ниска, или твърде дебела. Най-често ми казваха, че съм твърде дебела“, разказва тя в мемоарите си. Одисеята ѝ продължава цели три години, истинско чудо е, че успява да оцелее и че не се отказва. Накрая все пак се домогва до заветния договор, при това не с кого да е, а с едни от най-големите – филмовия гигант Paramount и неговия владетел, свещеното холивудско чудовище продуцента Адолф Зукор.
20-те години в Холивуд трудно се поддават на описание – киноиндустрията е могъща и набира скорост. Все още обаче много от процесите в нея са нерегламентирани или зависят от настроенията и едноличната воля на шепа собственици на студиа, които са с властта на египетски фараони или римски цезари и с един подпис или едно телефонно обаждане решават съдби. Така наречените „звезди“ са изцяло техни творения – техни и на жълтата преса, която в онези години наистина се използва именно за да бълва легенди около актьорите, допуснати в отбора на звездите.