Пътешествието ѝ включва и най-големия пазар в Африка, и огромни стада от маймуни гелада, и аромат на току-що изпечено великолепно етиопско кафе, едно от най-добрите в света, остра миризма на сяра и подправки, вулканична ракия под звездното небе и… един изкълчен глезен, бързо „поправен“ от шофьор на джип с лечителски заложби.  Разказът ѝ е удоволствие за сетивата и не остава никакво съмнение – в Етиопия е хубаво, много хубаво!

Oткакто e част от кампанията „Будител на годината“, тоест от 9 години, журналистката и радиоводеща Ива Дойчинова си има план – след като приключи официалната церемония по връчването на наградите, която е на 1 ноември, тя награждава сама себе си с дълго и обикновено екзотично ноемврийско пътуване. „След трите месеца активна работа около кампанията и церемонията имам нужда да отида на място, което да премахне всички мисли от главата ми и да ми даде възможност да видя нови светове.“ В края на 2022 г. обаче тя има още един мотив за своето „бягство“ – ново работно място.

„Когато пътувам надалеч, винаги търся знаци, обяснения за нещата от живота, които ми предстоят“ – казва Ива, която доскоро бе директор на Радио София, а от началото на 2023 г. вече е програмен директор на Радио Фокус. Най-голямата частна радиоверига от доста време има своите проблеми и сега Ива и екипът ѝ са изправени пред сериозното предизвикателство да работят за нейния рестарт. Преди да скочи за пореден път в дълбокото обаче, радиоводещата, чийто глас наистина не може да бъде сбъркан с ничий друг, решава да рестартира себе си, като заминава за Етиопия. Не пътува нито съвсем като турист, нито съвсем като пътешественик, но през цялото време търси за себе си отговори на въпросите за това какво ѝ предстои, накъде е поела…

Идеята за Етиопия е на нейната приятелка Невена Басарова, а групата, организирана от Adventure Club, е от 8 души. Пътуват до Истанбул и оттам – петчасов полет до Адис Абеба, столицата на Етиопия.

Това първото ти пътуване до Африка ли беше, Ива?

Не, много обичам Африка още от 2008 г., когато за първи път отидох в ЦАР – Централноафриканската република. Бях част от една кампания на УНИЦЕФ за борба с тетануса. ЦАР е една от най-бедните държави и една от изключително непопулярните и нетуристически страни в Африка, доста опасно място. Три години по-късно посетих  Код д’Ивоар – тогава в условията на гражданска война и също съвсем не безопасен. Но пък там за първи път видях истински негърски крал, даже два броя, целите в злато – златни сандали, златни жезли… Все едно видях бащата на Пипи Дългото чорапче. Ето защо и Етиопия ми се видя като много интересно място. Тя също в последните години беше в гражданска война. Примирието се сключи може би 2-3 седмици преди нашата група да отпътува.

Етиопия всъщност е едно от най-необикновените места по света. Най-напред това е една от държавите, в която християнството е проникнало най-рано, при това през Юдея, не от Европа. Тяхното християнство тук е определяно като ерес, защото те не смятат, че Христос е богочовек, а го приемат за абсолютен бог. Фанатично религиозни са. Видях много хора с библии в ръка, които буквално изпадат в транс, в унес, докато слушат дългите по няколко часа меси. По тази причина и църквите там – има кръгли, правоъгълни, каменни, каквито са в Лалибела, – са много, много различни от всички християнски храмове, които съм виждала по света. Иконописването също е различно. Лалибела беше една от мечтите ми – това е другото място след  Петра, в което храмовете са буквално „освободени от скалата“, така се изразяват там. Самите скали също са впечатляващи – мраморни, в наситен тъмнорозов цвят. Най-известният храм „Сейнт Джордж“ пък е под формата на кръст и е вкопан надолу в земята.

Какви хора са етиопците, как живеят сега?

Много кротък народ, но много свободолюбив. Те никога не са били колонизирани. 84% от населението са християни, останалата част са мюсюлмани. Тук трябва да кажа, че според мен християнската религия е тази, която всъщност подрежда нещата по правилния начин, изгражда стройна ценностна система – родът, семейството, бракът и т.н. В момента те са, да кажем, като българите през 19. век – огромната част от тях се издържат със земеделие, обработват си парче земя, произвеждат си зърно, имат си по една кравичка или козичка. Житото им е диво – специфично, фино като маково семе. Те го накисват във вода, оставят го на слънце да ферментира два-три дни и като се получи бухнал, доста киселичък квас, си правят инджера, както се нарича традиционният плосък етиопски хляб. Пекат го подобно на катма или палачинка върху кръгла керамична плоча, поставена директно на огъня. Етиопците използват този хляб и като вилица, и като опаковка на храната си. Откъсват крайче, потапят го в доста подправена, пикантна леща и така се хранят.

А вашата група, и ти специално, как се хранехте по време на пътуването?

Храната там е напълно екологична – ако ние се храним така, при медицината и лекарствата, с които разполагаме, сигурно ще сме столетници. Етиопците се хранят изключително с плодове и зеленчуци собствено производство. В Адис Абеба влязохме в едно ресторантче за средната класа – там вече има средна класа – и обичайната порция включваше нарязани плодове – банан, авокадо, ягоди, и зеленчуци – краставица, зеле, като всичко това е полято със сок от лайм и някаква мазнина, която не знам дали е зехтин,  честно казано. Това е. Храната им е много здравословна. Най-типичното за тях може би е авокадото, ядат авокадо в огромни количества и салатата от авокадо с различни добавки е може би най-често срещаното предложение в менютата на заведенията там. Има изобилие от плодове и зеленчуци, които са изключително чисти и затова са много вкусни.

Може ли човек сам да си организира пътуването до Етиопия?

Етиопия все още не е съвсем мирно място. Въпреки че е подписано примирие, все пак си има известен риск. Ако решиш да го организираш сам, вероятно ще можеш, но не мисля, че за 14 дни сам ще успееш да си организираш логистиката, така че да покриеш толкова различни територии. Ние видяхме и Адис Абеба, и водопадите на Сини Нил, и Лалибела, и планината Симиен, която е резерват под егидата на ЮНЕСКО с много ендемични видове птици и животни, с уникален релеф. Трудно може да се опише преживяването да вървиш след маймуните гелада, които се движат на огромни стада, или антилопите, и въобще целия този див свят, който е прекрасен. Качихме се на около 3800 м в планината Симиен, където е последният базов лагер, който все пак е туристически обект и за който казват, че е най-високопланинският бар в Африка. Оттам слязохме на минус 125 метра в пустинята Данакил, така наречената депресия Данакил. Всичко това няма как да стане без вътрешни полети, без сериозни преходи с автобус, сафари с джипове. Етиопия е доста голяма държава и за да можеш да обхванеш всички тези дестинации, е добре да има много добра организация на цялото пътуване, задължително и с местни гидове.

Разкажи ни за Данакил. Защо се нарича „депресия“?

Защото е под морското равнище, в най-дълбоката си част е минус 145 метра. Там, където бяхме ние – при солените езера и красивите образувания от сяра, беше минус 125 метра. Данакил е едно от най-трудните места, на които съм била. Там живеят много бездомни хора, едни от най-бедните в Етиопия, които лесно стават агресивни и не мисля, че човек може да отиде просто така.

А усещаше ли чисто физически това подморско ниво? Реагира ли организмът ти по някакъв начин?

Шокът беше голям най-вече от бързия преход от плюс 3800 метра до минус 125. Това се случи за ден-два и от една температура, която в Симиен беше нощно време около 5-6 градуса, а през деня 17-18, изведнъж се оказахме в 40-градусовата горещина в Данакил. Тази аклиматизация за мен беше трудна не само заради температурната амплитуда, но и защото в Данакил се носи специфичен и много натрапчив мирис на подправки, на по-пикантна кухня и на… липса на канализация. Не искам обаче да оставям у хората впечатлението, че в Етиопия е мръсно като в Индия, напротив – там почти всеки път като си вдигнеш очите, виждаш, че някой нещо мете.

По-скоро според мен е въпрос на атмосферните условия в това място – подморската височина и изключителната жега. Така че точно там аз още при първото ни излизане от джиповете при едно солено езеро бях с доста замаяна глава, стъпих накриво и си изкълчих глезена. Първия ден след това не можех да ходя и кракът ми се поду толкова, че не можех дори да си обуя обувките. Както казах, в Данакил няма канализация, няма тоалетни, няма душове и двете нощи, които останахме там, прекарахме под открито небе. Спахме на походни легла, в летни спални чували и върху нас се изсипваха всички видове звезди. Уникално красиво! Данакил в голямата си част е вулканична пустиня – черни камъни, магмени отломъци.  Аз обаче, заради крака, не успях да видя самите  вулкани, защото за тях се тръгваше през нощта, след залез-слънце, с челници. Останах сама в лагера, заедно с шофьорите на джиповете, които и ни готвеха.

Тогава за мен се случи нещо, което наричам „откровение“, нали ти казах, че по време на подобни пътувания си търся знаци, особено в момент като онзи, когато ми предстоеше промяна в професионален план. Трима от шофьорите дойдоха при мен и единият от тях започна да ми прави масаж на крака със замръзнала бутилка минерална вода. Беше много болезнено, кракът ми беше издут като… пирамида. В продължение на час масажираше с тази бутилка изкълченото място и успя да свали голяма част от „буцата“. След още час и половина ми направи и промивка на крака с гореща вода и сол. Ние тук трудно можем да си представим, че лечението за навехнат, подут крак е точно гореща вода, но човекът явно си разбираше от работата, защото след няколко такива промивки, кракът ми вече беше спаднал напълно. Тримата етиопци бяха като тримата влъхви около мен, а отгоре – само звезди.

Доверих се, оставих се в ръцете на напълно непознати хора, бях сама, бяхме сред нищото, никога повече нямаше да се видим. И тези хора ми оправиха крака. Казах им: Момчета, давайте да пием сега узо. С Невена си бяхме взели една бутилка узо. Те обаче не искаха узо и викат: не, не, ще пиеш нашето „раки“. Слава богу, че помолих да има поне една бучка лед в чашата. Сложиха ми висулка от хладилната чанта. И аз пия нещо, което е с вкус на магмена лава, на прах, на асфалт, пълен ужас! Колко градуса е това? – попитах ги. А те: а, 71 градуса.  

Е, значи може да се каже, че все пак си видяла вулкана.

Дори го опитах! (Смях.) На другата сут-рин стигнахме до онази част на депресията Данакил, където се намират тези извънземни цветни серни пейзажи. Точно там са и наистина най-бедните етиопци. Спахме отново под открито небе – върху плетени легла от нещо като лико.

Около нас бяха солниците – нещо като ледници от сол. Това е едно от най-красивите места на света за снимане на залез. Пейзажът изглежда като полярен, а всъщност е тропически. Банята ни представляваше локва, получена от пробита дупка в солниците. Топваш се, усещаш, че водата е адски солена, след това те изплакват с малко прясна вода и ставаш като нов. И кожата ти става велика, може би от солта, от лугата. Цветните серни образувания в Данакил нямат аналог в света. Това е вид солна скала, изключително крехка, дори се смята, че след време абсолютно ще се забрани ходенето дотам, защото въпросните образувания  много лесно се рушат. Слава Богу, там е доста трудно пребиването, така че няма как да стигнат пълчищата туристи. От нашата група имаше хора, които ходеха по джапанки само и само да не разрушат тези солни образувания.

Според етиопците това са местата, на които дяволът танцува, защото навсякъде мирише на сяра, стеле се нещо като дим, изобщо – покварена красота, родена от дяволска похот сякаш. Там е трудно да се диша, аз лично бях с нещо като маска. Гледката е неповторима – толкова си близо до центъра на земята, където някакви процеси все още се случват, че виждаш как се образува в момента някаква нова земна кора, която се разлива в цветове, и е наистина невероятно!

Кое ти направи най-силно впечатление в столицата, в Адис Абеба?

Много интересен, развиващ се град, в който има и небостъргачи като в Дубай, но извън централната част си е една селска общност. Макар че вече имат музей на IT технологиите. Там видях единствените пълни хора в Етиопия, сигурно защото цивилизацията в най-голяма степен е проникнала именно в столицата. Иначе етиопците в останалата част на страната са като струни. В Адис Абеба видях най-големия пазар в Африка, на който можеш да си купиш от кокошки, през тоалетни чинии и маратонки, до кафе. Аз си купих кафе, защото етиопците са известни с кафето си, то е сред най-добрите в света. Едно от най-готините неща, които преживяваш в тази страна, е церемонията по пиене на кафе.

На входа на всяко заведение се пече кафе – на кръгла медена тава и върху жар. Докато то се запича и се разнася великолепната миризма, наоколо горят миро и тамян, специфични за Етиопия аромати, за които се смята, че прочистват въздуха и го освещават. Толкова се пристрастих към тази церемония, че дори сега вкъщи понякога си я правя. Много е готино да си печеш кафето – може на тиган, може и във фурна, въпросът е да уцелиш степента на изпичане.  

Какво не успя да видиш в Етиопия?

По-скоро не пожелах да видя племената в югоизточната част, макар че част от групата ги посети. Някои от тези племена все още пазят много странни свои обичаи – срязването на ушите и долната устна на момичетата, докато са малки, след което в тях се „присажда“ нещо като керамична овална плочка и с времето те увеличават обема си. Смята се, че това прави жената изключително красива. Аз имам своите етични проблеми с тези практики, но разбрах, че вече децата дават своето съгласие дали да им се направи това, или не. Защото в крайна сметка с тези плочи те са доста обезобразени и трудно се хранят. Другото, заради което се въздържах от посещение, е, че тези племена пазят самобитността си до голяма степен заради туристите и осребряват всеки кадър и всяко видео.

Необходима ли е специална ваксина за пътуването до Етиопия?

Добре е човек да има ваксина за жълта треска, аз съм си слагала такава още преди първото ми посещение в Африка, а тя е доживот. Желателно е и да се пие маларон всеки ден, против малария. Не съм пила, защото не бяхме в райони с комари, а маларонът товари много бъбреците и черния дроб. Имах обаче много силни репеленти, специално за тропически зони. Трябва да се използват щедро, дори върху дрехите, за да се предпази човек. Като стана въпрос за ваксини, доколкото знам, средната продължителност на живота в Етиопия е 57-58 години. Единствената причина за това е липсата на ваксини. Там все още върлуват тетанус, жълта треска, малария. Етиопците живеят много близо до природата, хранят се много здравословно,  изглеждат доста здрави и много подвижни, но проблемът с достъпа до медицина и ваксини си остава голям.

С колко и какъв багаж тръгна за Етиопия?

Много се гордея с моя багаж. Такъв минимализъм не съм проявявала в живота си. Малък куфар за лоукост авиокомпании и в него – 4-5 клина, спортни, обикновени, множество фланелки, ветровка – децата ме обзаведоха, те са по-спортни от мен, 1-2 поларчета и един елек отгоре. И един планинарски панталон за върху клина. Това е. На принципа на лука – да можеш да отлюспваш. И два чифта обувки. Това беше, и беше абсолютно достатъчно.

Кой друг освен спасителя шофьор ще запомниш от твоята Етиопия? Извън хората от групата, разбира се.

Първият човек е нашият водач Павел Нанков, или Павката, както го наричаме, който бе сърцето и духът на нашата група. Той организира цялото пътуване и е ерудит с огромни познания. Подозирам, че е скрит „растафарианец“. Павката нарича Етиопия едно от най-необикновените места, на които е бил. Другият е Габриел, водачът ни от етиопска страна, който ни разказваше толкова интересни неща за историята на Етиопия, която е повече от впечатляваща.

И едно от момчетата, които работеха в хотела ни в Лалибела и което ни разказа, че само преди три месеца му се е наложило да ходи 180 километра, бягайки от войната, пеш, към своето родно място и всъщност други етиопци от селищата, покрай които е минавал, са го изхранвали и приютявали. Всички етиопци, които срещнахме, правеха всичко по силите си, за да останем с добро впечатление от страната им и да идват все повече туристи. „Кажете на всички колко е хубаво тук!“ – казваха ни те, защото за тях туризмът в момента е животоспасяващ.