По снимки те виждам само по дънки и суитшърти. Мила се облича по-женствено.

Така ли? Ха-ха-ха. Не бе, човек! Ако разгледаш подробно, ще видиш и сака.

Купила съм си дълги палта, ризи, обувки, ботуши. Нося бежово!!! Виж сега в предаването съм си с анцугче, но ето – показва снимки – с Катето Евро сме излезли на парти. Какво ни е?! Палто, сако пепит. Ето тук на театър съм ходила. Погледни каква жена е това! Ха-ха-ха. Извинявай!!! Искам този текст да го напишеш като диалог и да има и твои реплики как казваш – да, да, да!

Стихотворението за майка ти звучеше като да сте се обичали силно. Защо според теб понякога, въпреки че хората се обичат силно, не могат да се срещнат?

Майката винаги се обича най-много. Детето – още повече. Тя ме е родила на 36. И сме се разминали поколенчески и интелектуално, но не е да не сме били заедно. Майка беше с така наречените стари разбирания...

С традиционно мислене?

Да. Да речем – няма ли да си облечеш, майко, и ти рокличка като другите момиченца. Все да съм като другите. И ти викаш – ми, не, майко. Лека-полека се изпокарвате, защото тя не може да разбере, че си по-различна. А ти – защо не го оценява. Но в един момент си казах: Боже, защо са тези глупости?! Защо ѝ крещя! Тя няма да се промени. Какво искам от нея? Какво като не одобрявам мисленето ѝ. И започнах да отговарям спокойно – да, права си. Ще се облека, както казваш, ще си купя рокличката. И не я купувах. Ходех си със скъсаните дънки. Във Варна, у нас, до последно трябваше да се прибирам „навреме“, защото такъв беше редът, защото за нея си останах малкото детенце.

Как е правилно да се обича според теб?

Кого? Ха-ха-ха. Не знам. Обичането е странно, защото хем е незаменимо чувство, хем е толкова преекспонирано. В цялата литература, кино, музика и навсякъде любовта е основната тема. Ето сега правя песен и пак пея за това! Никога не е клише. Няма правилно и неправилно. В една моя книга – „Татко, аз и Ангелът“, героинята ми казваше, че е обичала така, че да не може после да обича някой друг. И че не е правилно така да се обича. Но това са глупости май. Обичането е като дишането. Защо да го мислим? Според мен трябва да се обича с лекота. Ако една история ти се опъва, значи не е тя.

Или не ѝ е моментът.

Да. Едва ли ще дойде, ако не е сега. То си личи дали те иска, или не. Оправданията за нечие нехаресване, от рода на „страх го е“, са загуба на време. Не е окей да чакаш да се случи, да е измъчено, и все някаква надежда, че може да се промени нещо. За мен надеждата в любовните връзки е най-вредна. Затлачва те в мисълта за отсрещния човек. Може да не става, той да си има неговите си неща, а ти да чакаш дали ти гледа сторитата. Като ги гледа, много важно!

За какво става дума в новата ти песен?

За жена, която стои на летище с багажа си. Полетът закъснява и тя започва да се разконцентрира – дали да не се върне обратно. Оказва се, че го обича. Че тя прави драмите, а не човекът. Песента ми е като филм, като разказ. Виждаш картини. Новата партида песни ще ми бъдат минифилмчета.