На 34 години той зарязва учителската професия и става актьор (и да, жена стои зад това).

Днес, на 67, има 5 номинации за „Златен глобус“, 3 – за БАФТА, роли в холивудски блокбъстъри като „Смело сърце“, „Троя“ и поредицата за Хари Потър, снимал е с режисьори като Мартин Скорсезе, Стивън Спилбърг и Ридли Скот, но се превръща в истински голяма звезда с филмите на един от най-предизвикателните и харизматични режисьори и драматурзи на 21. век – Мартин Макдона, също ирландец впрочем. Точно в този момент Брендън Глийсън е на върха на славата с ролята си в изключителния филм на Макдона „Баншите от Инишерин“, която вече му донесе няколко престижни номинации.

В „Баншите от Инишерин“, шедьовърът на Мартин Макдона,  Брендън Глийсън и Колин Фарел са приятели, живеещи на изолиран остров, заедно с още шепа хора. Самотата непрекъснато диша във врата на всеки от тях. Страхът, дори ужасът от нея, ги кара да са абсурдно жестоки – към другите, но и към себе си. Глийсън е чудовищно добър в образа на човек, готов на всичко, за да наложи своята самота, да утвърди своите страхове и своята идея за смисъла на живота.

Около номинациите за „Златен глобус“ обаче единствено Колин Фарел беше този, от чието изпълнение и зрители, и критици се възхищаваха. 67-годишният ирландец сякаш остана на втори план. Слава Богу, актьорската гилдия, а след това и БАФТА, и най-вече Оскарите възстановиха справедливостта и номинираха и него за престижните си отличия. Брендън Глийсън заслужава да е на върха.

В родната му Ирландия и най-вече в Дъблин той е звезда като Боно от U2 или като… папата. Сънародниците му не се страхуват обаче да го извикат по име, да поискат автограф или селфи, или дори да поговорят с него, когато върви пеш по дъблинските улици.

Ирландците го обожават, може би защото с косата си с цвят на старо уиски, макар и вече сериозно побеляла, с гръмогласния си смях и корпулентната си физика той е повече ирландец, отколкото звезда.

Роденият в Дъблин Глийсън вероятно никога не би станал актьорът, който е днес, ако през 1982 г. не се бе оженил за Мери Уелдън. Вярно, че актьорството винаги е присъствало в живота му – още от тийнейджър, когато е част от училищната театрална трупа, и по-късно, когато вече е студент по английска и ирландска литература в Дъблинския  университет и опитва силите си в университетския театър. Играе с огромен успех в пиеси на Шекспир и Самюел Бекет, любимите му автори и до днес.

Дори през 15-те години, в които работи като гимназиален преподавател, продължава да се изявява на всевъзможни аматьорски, полупрофесионални и дори професионални сцени. Двамата с Мери се женят, когато е 28-годишен, и тя много бързо разбира, че страстта му към сцената не е просто заради дозата адреналин в свободното време. Проблемът е, че само за 7 години семейство Глийсън се увеличава с четирима – през една-две години се раждат синовете на Брендън и Мери Домнал, Фъргюс, Браян и Рори. Мери напуска работата си в администрацията на един от дъблинските театри и си остава вкъщи, за да се грижи за децата и дома, и Брендън сам трябва да изкарва прехраната на семейството си.

Принудата понякога обаче може да бъде доста мотивиращ фактор. Глийсън започва да търси и да поема все повече и повече роли. Да напусне сигурната си работа като учител обаче е рискована стъпка, която дори и не му минава през ума.

Той вече играе на две престижни театрални сцени в Дъблин – „Тивъли“ и „Олимпия“, като едва смогва да комбинира репетициите и представленията с часовете в училище, когато един ден жена му решава да сложи ред в кариерата му. Заявява му, че се връща на работа и че той вече може да се откаже от учителската си заплата и да се отдаде изцяло на актьорския занаят. Глийсън точно това и прави – заминава за Америка, за да си търси професионален агент. И никога след това не пропуска да каже, че дължи кариерата си изцяло на жена си. Двамата са заедно вече 40 години.

Въпреки късния старт на професионалната си кариера Брендън Глийсън не може да се оплаче от липсата на късмет. Освен че се появява в хитови филми като „Смело сърце“ и „Майкъл Колинс“, той предизвика вниманието на легендарния британски актьор и режисьор Джон Бурман, който го кани за главната роля в „Генералът“ (1998), разказващ за ирландския гангстер Майкъл Кейхил. Работата с Бурман е съвсем различно преживяване. За да пресъздаде своя персонаж, Глийсън изкарва от себе си някои от най-травматичните преживявания от детството си, които съзнателно отдавна е погребал в паметта си – малтретирането от католически свещеник, от което дори му остават белези, или случая, когато съученик насъсква кучето си и го пуска срещу него. Филмът е номиниран за „Златна палма“ на кинофестивала в Кан, Бурман печели наградата за най-добър режисьор, а на 43-годишна възраст Брендън  Глийсън най-после е забелязан от световната филмова общност. Именно с „Генералът“ той се запечатва в съзнанието и на 28-годишния тогава Мартин Макдона. И когато Макдона решава да снима първия си късометражен филм – „Six Shooter“(2004) – първият актьор, на когото се обажда, е Глийсън.

Макдона и Брендън Глийсън правят заедно още два филма – великолепния „В Брюж“ (2008) и „Баншите от Инишерин“ (2022). Мартин Макдона открива у Глийсън сходен вкус към  абсурда – и двамата са влюбени в театъра на Самюел Бекет, харесват едни и същи филми и имат идентично чувство за хумор. „Брендън влезе в професията на 34 години, което е много късно за актьор. Но затова пък той използва всичко, научено през годините, в които е бил истински човек в реалния свят, и мисля, че това му дава огромно предимство. Когато знаеш какво е просто да пазаруваш, да вземаш децата си от училище, да се ядосваш за разни неща – не като актьор, който го използва като инструмент, а като човек в реалния свят… Това му помага във всяка една роля“ – казва Макдона за Глийсън.  

Брендън Глийсън отказва всички епизодични роли, които му предлагат, и смята, че твърдението „няма такова нещо като малка роля“ е невярно клише. Откакто актьорският занаят е негова професия, той посвещава свободното си време на друго хоби – музиката. Свири на цигулка и мандолина и изучава автентичен ирландски фолклор. „Никога не страдам от липса на вдъхновение, защото Ирландия е винаги около мен“ – казва Брендън, който никога не замени Дъблин за Лос Анджелис. И това със сигурност е още една причина ирландците да са луди по него.