В сериала „Мен не ме мислете“ Ирина Митева е в ролята на адвокат Лора Кънева, която тя самата с любов нарича „малката сухарка“, макар че по ù харесва определението на един от режисьорите на сериала, Станислав Тодоров-Роги (другият е Димитър Димитров), за когото Лора е „кинжала“. „Нали разбираш, хладно оръжие“ – казва ми Ирина с много смях в погледа, понеже тя самата не е нито „малка сухарка“, нито „кинжал“, а е актриса, която може много да те разсмее, ако реши. И ще запомни снимачния процес на сериала с позитивната атмосфера и с това, че не е имало ден, на който да не са се забавлявали. А това винаги се отразява на крайния резултат, няма начин.

"Мен не ме мислете“ на bTV и „Междинна станция“ (продуцентската компания на Иван Христов и Андрей Арнаудов) е по лиценз на полска телевизия и е адаптация на хитовия полски сериал „O mnie się nie martw“, част от стрийминг платформата Netflix. В главните роли са Весела Бабинова, Руши Видинлиев, Дария Симеонова, Иван Юруков и др.

Ирина Митева е родена в Добрич. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2017 г. Голяма популярност ѝ носи ролята на Ина Фотева от сериала „Откраднат живот“. В момента е част от актьорските състави на Народния театър „Иван Вазов“ и на Драматичния театър – Пловдив.
 
Ирина, какво се случи с теб след самоубийството на Ина Фотева от „Откраднат живот“?

Аз си продължих съществуването. (Смях.) Два сезона и половина бях част от сериала и винаги ще си обичам моя персонаж Ина, защото тя ми е първата любов в киното и телевизията – най-невинната, най-чистата, най-ярката.

Почувства ли се във вакуум след участието си в сериала?

Имах нужда от почивка тогава, бях натрупала умора. Репетирах в театъра, изкарвах и представление, пътувах… Хората от екипа ми липсваха много. По-любопитна ми беше раздялата с персонажа ми. Осъзнах, че се сбогувам с моя приятелка, мое алтер его.

Промени ли се животът ти оттогава?

Разбира се. Имаше момент, в който случайни хора на улицата започнаха да ме разпознават. После нещата си утихнаха и аз съм щастлива с това утихване. Чувствам се по-добре така, по-спокойно ми е. Не че хората са ме притеснявали, обиждали или навлизали в личното ми пространство, напротив. Получих  изключително много любов, но се чувствах притеснена. Когато реших, че искам да стана актриса, изобщо не си представях, че един ден, видиш ли, славата може да ме застигне. Мислех си, че ако това изобщо ми се случи някога, ще бъде толкова напред в годините, че имам предостатъчно време… Но тогава току-що бях завършила Академията, още нямах работа в театъра, съвсем други ми бяха проблемите.

И изведнъж дойде този сериал и аз бях жестоко неподготвена. Дори си спомням първата жена, която ме разпозна, беше много смешно. Бях в един магазин след снимки, много разсеяна, много уморена, и току-що си бях купила от топлата витрина две кебапчета, защото умирах от глад. Отгоре на всичко ги бях прибрала в чантата си и бях забравила за това и питах продавачката къде са ми кебапчетата. Тя ми каза с огромна досада, че съм ги платила и съм ги прибрала, и в същия този момент жената след мен на опашката ми казва: „Вие не сте ли актрисата от „Откраднат живот“? Аз толкова се паникьосах, че се наведох към нея и ѝ казах: „Шттт! Да, аз съм“. И тя ми прошепна в отговор: „Много ви харесвам!“ (Смях.)

И ето те сега в нов сериал – „Мен не ме мислете“. Два сериала само за пет години, откакто си се дипломирала. Главна роля в документален филм – „Малката маркиза“ на Станислав Дончев. Участваш в страхотни представления като „Калигула“ и „Коприна“ на Диана Добрева, съответно в Народния театър и в театъра в Пловдив, в „Народът на Вазов“ в Народния. Не можеш да се оплачеш.
Чувствам се късметлийка наистина. За „Мен не ме мислете“ ме поканиха на кастинг, аз си пратих видеата и ме харесаха. Успоредно започвах и репетиции за представлението „Коприна“ в Пловдивския театър, с режисьор Диана Добрева. Някак успяхме да напаснем графиците за снимки и за репетиции. Беше много уморително, защото снимах в София, репетирах в Пловдив и имах представления в София. Около месец-два продължи този по-интензивен период, в който, честно казано, най-много време май прекарах на магистралата. Поне най-много спомени имам оттам – как ям в едната посока, как спя в другата, как си уча текста в едната посока и т.н.

Представих си го почти като във филм.

Беше трудно, но пък и аз се бях подготвила психически, че периодът ще е такъв. Какво пък! Работя това, което искам, с хората, които искам, вземам си парите и си живея живота!

Лора, твоят персонаж в „Мен не ме мислете“ е адвокатка. Как се подготви за ролята?

Четох някакви неща за адвокатите, четох и адвокатски вицове, не ги разбрах. Не ми бяха смешни. Аз по принцип не се смея на вицове. Изобщо! Може би само баща ми е успял да ме разсмее, просто защото ми е смешно как самият той ги разказва. Повечето хора си мислят, че не ги разбирам вицовете, а на мен просто не са ми смешни. Но на черен хумор се смея, това ми е слабото място.

Нямаше ли познати адвокати, които да ти дадат отправни точки?

Разбрах сарказма в „адвокатския хумор“, който доста ми напомня на медицинския. При работата върху персонажа подходих отвън навътре. От визията и дрехите към вътрешните преживявания. Тоест не съм сигурна, че ако не ме обличаха така строго и с това яркочервено червило, щеше да ми се получи до такава степен. Помолих момичетата от гримьорския екип да ми правят горната устна по-рязко очертана и по-триъгълна, за да придава строгост и да изглеждам по-голяма сухарка така. Аз така наричам моята Лора – малката сухарка. Ние сме пълна противоположност – аз си мисля, че съм приветлив и усмихнат човек, а пък тя все върти очи… Беше ми много забавно да я играя.

Имаше ли си някакви референции за този образ от реалния живот?

Може да се каже. Преди време бях на вечеря – една огромна маса само с жени, такова беше събитието. В единия край на масата седеше дама, която в някакъв момент другите попитаха с какво се занимава и тя с височайше пренебрежение каза: „Ох, адвокат съм!“ (Ирина го разказва с комедиен патос и става ясно, че би могла да изнесе страхотна комедийна роля – б.р.). На масата обаче имаше още една адвокатка, диаметрално противоположна като излъчване, и ние започнахме да импровизираме как след време двете ще се срещнат в съда и ще си кажат: „Ех, колко хубаво си изкарахме на онази вечеря преди десет години“. А „киселата“ адвокатка промърмори: „Е чак пък хубаво!“. Всички ние толкова я отегчавахме! Така че тя ми беше нещо като прототип.

Как се сработи с екипа на сериала?

Бързо и леко. С Весела и Руши не бяхме работили заедно, макар да се познавахме. С Иван Юруков – също. Беше изключително забавен процес, а първият ми работен ден беше направо най-смешният в живота ми. Болеше ме физически коремът от смях.

Имаше ли и по-труден момент, чисто актьорски?

Да, когато моята героиня Лора Кънева трябваше да се разплаче в болницата, където е нейната голяма любов. От една страна, беше ми трудно да си представя как човек като Лора плаче. От друга страна, разбирах, че това пък ѝ е единствената любов и … Много сложна за научаване ми беше адвокатската терминология. С Руши имахме големи проблеми в това отношение. За него беше особено трудно, защото той най-много снимаше в съда, а и е много съвестен и всичко си научаваше. Аз си позволявах от време на време да перифразирам. По принцип лесно уча текст. За 10-15 минути мога да науча една сцена. В театъра отделям повече време, но там и стресът не толкова от забравяне на реплики, колкото от тотално бели петна е огромен. Особено около премиерите, когато адреналинът е много, много висок. В редовните представления имаш просто малка, сладка тръпка, но на премиери актьорите обикновено сме пренавити, пренатегнати, винаги има лапсуси, грешки, треперят ти ръцете. След десетото представление всички тези неща са се утаили, улегнали са.

Отдавна не съм го задавала този въпрос – имаш ли особено мнение по въпроса за голотата на сцената и екрана?

Зависи от много неща – кой е режисьорът, който иска от теб да се съблечеш, каква е сцената, как е мотивирана, какво е осветлението… Да не е просто дай сега да вдигнем малко шум и затова ще ви „изплющим“ голи под една електрическа крушка. По принцип смятам, че голотата е най-малкото, което артистът и въобще творецът може да даде. Той дава толкова повече от себе си, от цялото си същество.

Бързо ли взимаш решения?

Решения не взимам лесно, но ги взимам категорично.

По отношение на хората също ли?

Вярвам, че съм търпелива. Много ми се иска да не съм осъдителна, преди наистина да съм разбрала човека срещу себе си. Но когато кажа „край“, това означава наистина „край“. Не съм от хората, които с лекота се разочароват, и винаги давам втори шанс, защото бих искала и на мен да ми се дава.

Макар да казваш, че между теб и твоята Лора няма нищо общо, все пак харесваш ли нещо в нея?

О, да, харесвам такива жени – независими. Които като че ли нямат нужда от мъж. Аз не съм такъв тип и затова сигурно има нещо симпатично в тази противоположност. И на мен ми се е искало понякога да съм по-силна, като Лора. От 16-17 години докъм 23 минах през всякакви представи за себе си и през всякакви „роли“, включително и през тази да съм независима и силна. Иначе бях и хипарка, метълка, рапърка, на токчета, със силен грим, само в черно от глава до пети, всичко.

И после това се превърна в твоя професия. А мечтала ли си някога да изиграеш екшън роля?

О, да! Винаги ми е било много забавно да гледам как жени пердашат мъже в  екшън филми. Нищо лично против мъжете, но е много симпатично. Затова, като бях дете, бях голяма фенка на „Лара Крофт: Томб Райдър“ и Анджелина Джоли. А Марго Роби като Харли Куин! Колко е яка, не я слуша главата въобще. Жена откачалка, която бие всички. Жестоко ми харесва!

Кой е най-големият риск, който си поела в професията до този момент?

Поела съм повече рискове с тези проекти, които съм отказала, отколкото с тези, които съм приела.

Домошар ли си, Ирина? Твоят дом твоята крепост ли е?

Да, определено. Искам си моите неща, моето легло. Живях в Пловдив два месеца на хотел, докато репетирахме една пиеса… Едва не се побърках! Имам нужда от дома си, обичам го. Ако не бях станала актриса, сигурно щях да съм интериорен дизайнер. Много ми харесва да правя ремонти, да боядисвам, да сглобявам, претапицирам. На всеки шест месеца изпитвам неистова нужда поне да разместя мебелите.

Някога мислила ли си за прословутия Терминал 2, да си потърсиш щастието в чужбина?

Никаква нужда не изпитвам от това. Дори и по отношение на професията си не мечтая за работа в чужбина. Чувствам се на мястото си. Което е за мен – ще ме намери.