Когато става въпрос за дебют, добронамереността, смятам, е задължителна. Поне за критиката, широката публика съвсем не се интересува от такива детайли и така и трябва да бъде. Не че в историята на киното няма и помитащи дебюти (и „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс е класическият пример), но все пак дебютният филм най-често опипва в тъмното и в най-добрия случай е силна, ярка заявка за авторски стил, на който тепърва му предстои да кристализира. Авелина Прат е дебютант в пълнометражната игрална форма, но все пак има зад гърба си няколко късометражни и един документален филм, така че при всички положения не е абсолютно начинаеща.

Честно казано, филмът ме остави равнодушна и масово споделяният в социалните мрежи възторг след премиерната му прожекция за пореден път ме накара да се чувствам самотна във възприятието си. Човек може да хареса всичко, разбира се, а филмовият критик може да извади от девет кладенеца вода, само и само да не го обвинят, че нищо не е разбрал. Между другото, по-нататък точно това и правя. Не само, за да не ме обвинят, че нищо не съм разбрала, но и защото в крайна сметка „Васил“ все пак е филм, различен от схематичното жанрово кино, което ни залива отвсякъде. Това, че нещо е извън клишето, извън шаблона, извън схемата, не означава непременно, че е добро, но поне опитът за бягство от затвора на баналното следва да бъде отбелязан. Така че, да – „Васил“ на Авелина Прат със сигурност е странна птица и опит за бягство от затвора на баналното кино – като композиция и ритъм най-вече.  Сега да започваме с деветте кладенеца.

Бих ви запознала със сюжета на „Васил“, започвайки с „Филмът разказва историята на…“, но това просто няма да е вярно. „Васил“ не разказва история, напротив – той бяга от обичайния разказ, който по дефиниция е свързан с поредица от действия и събития, които персонажът извършва или през които преминава. На пръв, че дори и на втори поглед, в този филм не се случва нищо – Васил (Иван Бърнев) е български емигрант в Испания, бивш национален шампион по шахмат, който се опитва да си намери работа, а междувременно, за да не живее на улицата, е приютен в дома на Алфредо (Карра Елехалде). Как точно е станало това, ние не виждаме, защото филмът започва, когато вече Васил се е настанил на дивана у Алфредо, а последният обяснява на дъщеря си по телефона защо и как го е поканил. От тук насетне Васил сякаш престава да бъде главен герой, а се превръща – както си седи на дивана - в нещо като зрител на живота на своя домакин, неговите приятели и изобщо - на микрообществото, което е около него и на начина, по който това микрообщество реагира на „чуждото тяло“, появило се в неговия свят. „Другият“, „чужденецът“, онзи, който идва отвън, винаги е катализатор на процеси, които така или иначе латентно си съществуват дълбоко под повърхността, но сега той ги предизвиква да се проявят, да изплуват. И макар че в началото Васил е привидно приет от въпросното микрообщество, съвсем скоро той все пак бива отхвърлен.

През по-голямата част от филма персонажът на Иван Бърнев играе шах, бридж или решава кръстословици, което предопределя до голяма степен и статичната камера, и минорния тон, в който е издържан целия филм. Тази монотонност – и визуална, и драматургична - е наистина трудна за преодоляване, защото минута след минута човек започва да си задава въпроса: защо все пак всички във филма са така обсебени от този Васил, защо говорят непрекъснато за него? Харизмата на добротата, ще кажете, на нормалността. Само че добротата също е действие, също е нещо, в което зрителят трябва да бъде убеден. Не е просто да не правиш нищо лошо, да си майстор в интелектуални игри като шах и бридж, да четеш „Времеубежище“ (или която и да е книга, просто в случая е тази) и, както разбрахме накрая – дори да свириш на кларинет. Харизматичната личност е завладяваща, не е вяла, а пък, ето, лично аз видях просто това- вялост. Неубедителността на централния персонаж за мен е един от основните проблеми на филма.

Преди пет-шест години майсторът на социалното кино Кен Лоуч взе „Златна палма“ на фестивала в Кан с филма си „Аз, Даниел Блейк“, в който една самотна майка се опитва да помогне на изпаднал в беда възрастен вдовец, който се сблъсква с английската система за социално подпомагане. По някакъв начин „Васил“ ми напомни за този великолепен филм на Лоуч. Само че му липсва живият нерв, емоционалното съпреживяване, поне за мен. След премиерната прожекция актьорът Иван Бърнев каза, че Авелина Прат истински обичала киното на Аки Каурисмаки и Джим Джармуш. И аз ги обичам тези двамата. Във „Васил“ наистина могат да се открият нотки на влияние от творчеството на тези големи режисьори, или поне най-общо на посоката, която те следват, а именно – опърничаво кино, не разчитащо на външния ефект, на зрителската инерция, на Схемата. Но при тях има друга степен на условност, второ, стилизация на средата и/или на персонажите, а много често и доза абсурд, която като невидима отрова разяжда отвътре привидно реалистичната конструкция и т.н. Или специфичен диалог, който дава възможност на актьора, дори когато е сниман в статичен среден план, да интерпретира персонажа си с жестове, очи, език, слово. С една дума - има игра в най-общия смисъл на думата. Във  „Васил“ обаче игра липсва. Единствено историите, които самият Васил разказва – те са две или три - леко отлепят филма от земята, носят някаква поетичност и вероятно щеше да е добре, ако бе поставен по-сериозен акцент върху тези истории, дори само чрез изразните средства на киното – по-близки планове, детайли, очи…

Въпросът, който остана в мен след филма, ще формулирам така – наистина ли са дълбоки тихите води?