В последните години е много модерно да си разказваме за далечните си екзотични пътешествия, за това как изминахме пътя Камино например, какви неща научихме по този път, какви духовни пречиствания преживяхме, как се сблъскахме с други култури, какво разбрахме за себе си, с какви гурута и пророци се срещнахме, какво ни казаха те, как след всичко това гледаме на нещата по друг начин и т.н., и т.н. Важното е, че всичко това се случва далеч, далеч от тук, че ние ЗАМИНАВАМЕ, ПЪТЕШЕСТВАМЕ, ПИЛИГРИМСТВАМЕ, каквото и да е, но не сме в тази позната ни до втръсване действителност, която е мрачна, тъпа, гадна, хейтърска, хората не са нашите хора, средата не е нашата среда, музиката не е нашата музика, никой не ни се усмихва, както ТАМ, никой не е щастлив, както ТАМ, понеже някак ТАМ винаги всички са щастливи, дори и най-бедните, видиш ли. Бедни, ама щастливи, а не като нашите бедни тук, които са начумерени и не виждат красотата на живота и не изпитват благодарност... О, мога да продължавам и още, наслушала съм се на такива монолози, а предполагам и вие. Истината обаче е, че всичко това са приказки за бягства. Приказки за бягства, които имат значение като преживяване само и единствено за човека, който ги е преживял.

И ето един от не чак толкова многото режисьори, който винаги е правил и прави филмите си тук и сега, никога до този момент не се изкуши да ни разкаже приказки за далечни земи и минали времена и никога не ни предложи бягство – големият английски режисьор Кен Лоуч, вече над 80-годишен, баща на 5 деца, един от основоположниците на английското социално кино, истински виртуоз в работата с актьорите – великан дори! – носител на две награди Златна палма от фестивала в Кан и човек, който отказа да му бъде връчен Орден на Британската империя, заявявайки открито, че „Британската империя е паметник на експлоатацията и завоеванието”. Фактът, че теб, Кен Лоуч, те има и че си някъде там, ме прави щастлива и ти благодаря за това, пък който иска да ме обвинява в патетичност и да си мисли, че се правя на интересна с това изявление!

„Аз, Даниел Блейк” е вторият филм на Лоуч, удостоен с най-голямата награда на фестивала в Кан – след „Вятърът в ечемичените ниви” (2006) – и е филм, посветен на зверската нужда от емпатия, която съвременното общество изпитва. Филм, който защитава хуманистичните идеи и идеали, макар да осъзнавам, че това са понятия, които едва ли са сред най-актуалните.

Героите на Лоуч винаги са хора от т.нар. социални низини, от работническите предградия, без обаче да са тотални аутсайдери или пълни неудачници. В „Аз, Даниел Блейк” забележителният актьор Дейв Джонс (който до този момент се е снимал само в телевизията!!!) е в ролята на около 60-годишния Даниел Блейк, вдовец, който получава инфаркт и по изрично настояване на лекаря си трябва да спре да работи. В същото време заради един от обичайните за бюрократичната система абсурден „параграф 22” той няма право да получава пенсия и трябва да се запише в агенцията за безработни като човек, който търси работа. Но на практика той не може да работи и така се завърта един омагьосан кръг, в който кой ли от нас не е попадал поне веднъж в живота си. Даниел не може да си служи с компютър и това го обрича на ежедневно лутане из лабиринтите на агенцията, където някакви уж нормални, а всъщност с притъпени от системата, в която работят, сетива, му обясняват с равен дежурен тон как трябва да попълни и подаде онлайн заявление, автобиография, какъв е редът, какви са правилата и т.н. Безразлични, лишени от всякаква съпричастност чиновници, които постепенно започваш да виждаш не като обикновени чиновници, а като истински чудовища със стандартните им усмивки и кухите им наизустени думи. В търсене на изход за себе си Даниел се сприятелява с млада жена (Хейли Скуайърс, брилянтна!) с две деца (Дилън МакКиърнън и Браяна Шан, а Лоуч е изключителен майстор на работата с деца), които също като него имат нужда от помощ и той започва да им помага с каквото може.

Да подадеш безкористна ръка на някой, който е в безизходица, дори когато ти самият си в трудно положение, да поговориш с него, да го прегърнеш, да го утешиш, да жертваш нещо свое в негово име, да го спасиш и това да е безкористно, безкористно, безкористно. Просто защото ти си човек и той е човек и заради нищо друго. Ето за тези неща става въпрос във филма „Аз, Даниел Блейк”, заснет в традиционния за Лоуч осъзнато и преднамерено по-сух кинематографичен стил, близък до този на телевизионния репортаж или по-скоро на телевизионния филм – ненатрапчив, дисциплиниран и всъщност почти незабележим монтаж, преобладаващи средни и общи планове, без приковаващи акценти, без увличане в детайлите, без нищо излишно, което да те разсейва от историята и емоцията на филмовото действие. И на този фон, зад който почти не прозира режисьорското его виждаш неописуемата лекота на актьорската игра. Фантастична, гениална работа с актьорите на Кен Лоуч, както винаги. Гледайте Робърт Карлайл в „Риф-раф” от 1991 г. , другото невероятно филмово парче на англичанина, и ще видите същата лекота, същото сливане с ежедневието и бита, които са основаната тъкан на филма. И най-вече в нито един момент тези актьори не си казват: Я тук да дам малко психологическа дълбочина!

Кен Лоуч казва, че любимият му филм е "Крадци на велосипеди" (1948) на Виторио Де Сика - един от шедьоврите на италианския неореализъм.  „Аз, Даниел Блейк” е пропит от същата енергия – чист, честен, много емоционален и много силен филм за това какво е да сме хора. И че да си човек – това означава преди всичко да чувстваш и съчувстваш.