Нали знаете как, когато долепите ухо до кораловорозовия отвор на раковина, чувате глух, далечен шум? Сигурно и на вас като деца са ви казвали: това е шумът на морето. Започвам с тази метафора интервюто си с режисьорката Зорница София по повод премиерата на най-новия ù филм „Майка“, който от 13 януари тръгва в кината, защото самият филм много ми напомня раковина, през която можеш да чуеш дори тътена на океана. Тоест – филм, който въпреки че е сниман на два континента, всъщност е по-скоро камерен, но затова пък през него и чрез него чуваш и усещаш една глобална, безбрежна драма, засягаща цялото човечество.

„Майка“ е четвъртият пълнометражен игрален филм на Зорница София (след ударния ѝ дебют „Мила от Марс“ от 2004 г. и последвалите го „Прогноза“ от 2009 г. и „Воевода“ от 2017 г.). Междувременно тя направи и два документални филма – „Смъртта и целият път обратно“ (2005) и „Модус Вивенди“ (2007), режисира отделни епизоди и сезони на седем сериала, най-популярните от които са „Дървото на живота“ и „Откраднат живот“, театрална пиеса („Когато дъждът спря да вали“ в Малък градски театър „Зад канала“) и дори един оперен спектакъл – „Зографът Захарий“ в Софийската опера и балет.

Зорница София и нейната съсценаристка Миглена Димова започват работа по сценария на „Майка“ преди три години. Сюжетът е вдъхновен от историята на театралната режисьорка Елена Панайотова, която е един от героите в документалния филм на Зорница София от 2007 г. „Модус Вивенди“. В продължение на 15 години – до 2016 г., Eлена ръководи своя проект „Артисти за деца“, в който професионални актьори работят с деца в риск, преподавайки им различни артистични дисциплини и изкуства – музика, танци, работа с маски и кукли и т.н. В началото проектът се случва под формата на лятна академия в с. Широка лъка, а от 2010 г. – като международна програма на два континента, в Кения и в България. В „Майка“ Зорница София и нейният екип пресъздават есенцията от преживяванията на Елена при работата с децата, повечето от които са сираци или пък поради една или друга причина са оставени в социални институции, пречупени обаче през нейната лична история на жена, сблъскала се с невъзможността да има свое собствено дете.

За раждането на филма и неговата мисия, за различните форми на родителство, за майките и децата на света – Зорница София пред EVA.

Защо реши да разкажеш точно историята на Елена Панайотова?

Преди 17 години направих документалния филм „Modus Vivendi“, в който разказах историите на 7 души, сред които и Елена, моя приятелка от много време. Между другото, един от героите в този филм беше и Петър, когото тогава познавах само от терен – той беше координатор каскади в първия ми филм „Мила от Марс“, а днес е мой съпруг. Когато снимахме „Modus Vivendi“ тъкмо бях родила дъщеря си и бях режисьор-майка с бебе на терен – спирахме снимки, за да кърмя. Елена беше в началото на своя проект, а вече докарваха с автобуси деца и от други градове за нейния фестивал. И въпреки че вече се чувствах  реализирана като майка, пожелах да осиновя три от тези деца – ромчетата Мария и Митко и вече съм забравила името на третото. Но си спомням лицата им. Много силно ми въздейства това, което Елена постигаше с децата в риск – тяхната енергия, любовта, която разпръскваха, всеки, видял това, го помни завинаги.

През изминалите години няколко пъти  исках да се включа в Широка лъка като един от артистите, които ѝ помагат, но все имах проекти и не успявах. В един момент програмата завърши и в мен остана една неудовлетвореност от това, че не направих нищо за тези деца. Тази неудовлетвореност си остана в годините, порасна и прерасна във филма „Майка“. Програмата „Артисти за деца“ бе приключила през 2016 г., но знаех до какъв мащаб я бе развила Елена и бях свидетел колко по-щастлив и удовлетворен човек бе станала самата тя. Това винаги ми е изглеждало вдъхновяващо. Двете със сценаристката Миглена Димова решихме да разработим сценарий по тази идея, като Меги ме убеди да направим игрален, а не документален филм. Това е най-леко и приятно писаният ми сценарий.

До каква степен „Майка“ разказва истинската лична история на Елена?

Историята във филма е драматизирана и е художествено произведение, общото с Елена Панайотова е в работа ѝ с децата и с артистите, като някои от фактите в живота ѝ са видоизменени. Самата Елена държеше формулировката на филма да е „вдъхновено от …“, а не „по истинска история“. Същевременно много от африканските сцени и персонажи са моите случки в Африка, докато изследвах пътя на Елена там. Аз дадох име на едно бебе, намерено на улицата – Кристофър, персонажите на Мат и Мили са реални хора, които срещнах и интервюирах в Кисуму, Кения, а реалните деца от улицата вплетох в сюжета – с техните мечти и енергия.

Елена Панайотова заведохме на международната премиера на филма във Варшава, където щеше да гледа филма за първи път, и аз тръпнех в очакване как ли ще го приеме. Още преди прожекцията обаче зрители я разпознаваха, разпитваха и поздравяваха, а мениджърката на хотел „Мериот“ при настаняването ѝ се снима с нея и ѝ подари безплатна ВИП карта за хотела. Изглеждаше режисирано, а всъщност беше вълшебно, че още преди да се срещне с филма реалната Елена се срещна с любовта на публиката.

От самото начало ли знаеше, че ще снимате в Кения?

Честно казано, толкова малко пари имахме за постановъчната сложност на проекта, че в един момент с Петър (Петър Минчев-Гущера, съпругът на Зорница София, с когото заедно са продуценти на „Майка“ и „Воевода“– б.р.) сериозно обмисляхме дали сцените в Кения да не ги поставим тук, в квартал Факултета. Слава Богу, че не го направихме! Още когато взехме първата субсидия от НФЦ за проекта – за развитие на сценария, решихме да заминем за Кения, за да проучим на място нещата, да посетим местата, където Елена е работила, конкретните сиропиталища и хората там. И добре, че го направихме, защото нищо не беше такова, каквото бяхме вече описали в сценария. В резултат на срещите и случките там с Меги буквално скъсахме втората част на сценария и пренаписахме всичко в Африка. Втората ни задача бе да намерим сървиз компания, с която да работим на място. Проучихме пет такива, но някои от тях отпаднаха, когато видяхме отношението им към чернокожите. Точно нашият филм от морална гледна точка нямаше как да работи с такъв екип. „Блу Скай Африка“, които избрахме, бяха с огромен опит – от „Потапяне“ на Вим Вендерс до „Лара Крофт 2“, но въпреки тези високобюджетни продукции успяха да се вместят в нашия микроскопичен бюджет, а и да съберат малък многопрофилен екип, за да успеем да се заврем и в най-тесните кътчета на гетото Кибера и да снимаме почти документално – нещо невъзможно с обичаен снимачен екип.

Това, което ни направи най-силно впечатление обаче бе, че след като бяха участвали в снимките на филма „Вечният градинар“ (The Constant Gardener) на Фернандо Мерелес от 2005 г., който е сниман в Кибера и за който Рейчъл Уайз взе „Оскар“ за поддържаща роля, бяха създали благотворителен фонд и изградили водни съоръжения в гетото. Заради това общността в Кибера приема тази компания „като свои хора“, което се отрази и на работата на нашия екип. За мен и за моя оператор Крум Родригес това е от особено значение – да имаме естествен и близък контакт с хората. За нашия начин на снимане това е фундаментално. Филмът „Майка“ и всеки един човек от екипа ни също направихме своите дарения в Кибера.

Какво точно представлява Кибера? В интернет това място е определяно като „адът на земята“ и всякакви подобни. Доколкото разбирам, става въпрос за гетото на Найроби, столицата на Кения, което е и най-голямото в Африка, населявано от около 1 милион души, без вода и без канализация.

Два милиона са всъщност. Сега ще ти разкажа как избрахме Кибера. Първоначално мислех, че ще снимаме в Кисуму, където е работила Елена. Но там не беше подходящо заради риска от малария и заради езерото Виктория –  има титанични дъждове, дори през сухия сезон, но не „кинематографичен дъжд“, какъвто сме свикнали тук, а дъжд стена, нищо не се вижда. Същевременно на онова първо проучвателно пътуване още в Найроби ми стана интересно къде водят туристите освен на сафари. Открих, че има туристически сайтове, в които се предлагат т.нар. poverty tours – туристически обиколки на гетото. Резервирах такъв, струваше около 60 долара и се оказа, че те „разхождат“ именно из Кибера със задължителна спирка в сиропиталище и фотография със сирачета. Нашата сървиз компания обаче настоя да не ходим, искаха те да ни покажат Кибера. Първо ни заведоха в този Paradise Children Home от филма, в който 30 деца живееха в една малка стаичка с легла на по три етажа всяко, като на някои легла спяха по 3 или 4 деца в зависимост от възрастта и ръста им.

В найлонови торбички, вързани на леглото, си държат дрехите, това бяха „гардеробчетата“ им и всичко, което имат. „Майката“ на дома бе отишла в провинцията и за всички деца се грижеше едно 20-годишно момиче. Готвеше им една съседка. В Кибера усещането за общност, за заедност, „уширика“ на суахили, е много осезаемо. Влизаме ние и виждаме бяла жена, която гушка едно от децата. Реших, че е доброволка. С нея имаше и местен чернокож, който ѝ направи знак, тя остави детето, пусна в една тенекиена кутия 10 долара и си тръгнаха. Разбрах, че тя е туристка именно от poverty tour – минават оттам, снимат се с децата, после се избърсват с мокри кърпички и пускат в социалните мрежи с хаштаг savekenya, например. Имам такива каки и във филма. Никаква разлика няма дали ще се снимат със сираци или с жирафите в резервата.