Честно ли? Когато чух от фотографа Енчо Найденов, с когото в EVA сме работили дълги години, че ще снима известни актриси в проект срещу домашното насилие, си казах – пак ли? (Реакцията ми не беше към Енчо и професионалната му класа, но все пак си го казах.) И не защото съм особено коравосърдечна, а защото съм била свидетел, че по тази тема през годините са се упражнявали какви ли не хора. Понякога просто е ставало дума да се вземат едни пари по един проект. И това вече е безсърдечно.

Жестоко е домашното насилие да се банализира с користно и неталантливо говорене, жестоко е към жертвите му. Защото неискреността си личи, това, че дори не си се потрудил да намериш по-различна гледна точка към проблема, си личи, хората подсъзнателно усещат фалша в поредния „проект“ и си казват като мен – пак ли?

Но после се чух с гримьорката Антония Дончева-Доня, от която тръгва проектът „Не си сама“. И в гласа ѝ нямаше фалш, нямаше бла-бла, имаше конкретни неща, които тя каза и те са шокиращи.

Ако тормозената, пребиваната, унижаваната жена все пак събере смелост да се обади на спешен телефон – защото насилникът я е заплашил, че ако се разприказва, лошо я чака, заплашил е нея, децата ѝ, родителите ѝ, ще те убия, казал ѝ е той, и тях ще убия, та ако тя все пак успее да събере куража си и да се обади, се случва ето какво.

Идва полиция. Насилникът се кротва. Полицаите го порицават, може и да му се скарат, дори да го заплашат. Или пък казват – хайде, големи хора сте, разберете се помежду си, че я, детето плаче. Но не казват на жената най-важното – че трябва да отиде в районното и да подаде жалба. Това, че полицията е дошла на адреса, на документално ниво не означава нищо. Не – трябва в районното и жалба.

Там обаче нерядко се случва така, че жалбата не се завежда, не ѝ се слага входящ номер. Защо ли. Защото често жените идвали и я оттегляли. Заплашени от насилника или защото наистина са повярвали, че „това беше за последен път, повече с пръст няма да те пипна, не мога да живея без теб“. А на полицаите не им се пише излишно.

И после, когато жената е убита, се оказва, че в полицията няма документални следи. И когато близките на убитата заведат дело срещу насилника, им казват, че тя не е подавала жалби. Така че, драги бити жени, когато отидете в полицията, моля ви, проверете дали на жалбата ви ѝ е сложен входящ номер.

Нашата държава е най-големият мълчалив съучастник на насилника, казва Антония. В Европа се борят по различни начини с проблема. В Холандия полицията има право да го задържи след първия получен сигнал за домашно насилие. У нас това може да се стане едва след третия сигнал, но най-често и тогава не се случва. Тази година България е осъдена в Страсбург, защото не е защитила жертва на домашно насилие, която е била убита.

Припомням случая от 2017 г., защото е показателен. Убийство е извършено посред бял ден в заведение в кв. Лагера в София. Мъж на 64 г. застрелва съпругата си, на 42 г., пред свидетели, докато тя обядва с приятелка. Жената умира на място, мъжът се предава на полицията. Двамата са разделени от половин година, имат две малки деца. Жената няколко пъти е подавала сигнал на 112 за тормоз от съпруга си. Той е имал и ограничителна заповед да не я доближава. Включително в деня преди убийството жената се е оплакала, че мъжът я заплашва с пистолет, но никой не ѝ обръща внимание.

Това може да се случи на всеки, казва Антония. Независимо от социалния статус и образованието. Обществото смята, че пребиваните у дома са някакви „маргинални женички“, които по никакъв начин не са и не биха могли да са част от нашето обкръжение. Често това е убеждението и на полицаи и медици, които по силата на професията си контактуват с жените. Антония разказва за друга жертва на насилие. Мъжът ѝ ѝ размазва лицето с ритник и тя вика „Бърза помощ“. С какво го предизвика, я питат спешните медици от екипа.

А полицаите и медиците не са някакви недобронамерени пратеници на злото. В повечето случаи става дума за липса на обучение. Антония дава пример за различно отношение на служебни лица. Един ден, без да иска, тя активира алармената система в дома си. От СОТ ѝ се обаждат, тя им казва, че е станала грешка, но те я питат – добре ли сте, имате ли нужда от помощ, ако имате нужда, кажете: нямам нужда от помощ, и ние ще дойдем.

Затова една от целите на проекта „Не си сама“ е да се променят обществените нагласи и да се създадат обучителни програми за превенция на домашното насилие в училищата и детските градини, както за децата, така и за преподавателите, както и обучителни програми в МВР и за работещите към телефон 112.

А защо в проекта са поканени актриси? Хората ги усещат като близки, защото те стотици пъти са „влизали“ в домовете ни през екраните, обяснява Антония. Когато срещнем някое известно лице на улицата, ние сме по-склонни да му се усмихнем, защото мозъкът ни изпраща сигнал – този или тази ги познавам. И когато видиш обляна в кръв не другиго, а Йоана Буковска, шансът да се загледаш, замислиш, да реагираш е много по-голям – дори когато става дума за инсценирани снимки и видео.

Новините рядко разчувстват хората, научавайки за някакъв трагичен инцидент, реакцията им е по-скоро – добре че това не се случва на мен, докато същите тези хора могат да се разплачат на филм, защото се идентифицират с любимата си актриса.

Актрисите Десислава Бакърджиева, Йоана Буковска, Дария Симеонова, Силвия Петкова и Биляна Георгиева участват в проекта безвъзмездно, както и всички останали от екипа.

Изложбата с фотографиите бе в градинката на „Кристал“, а първите 30-секундни видеа ще бъдат пуснати в социалните мрежи. В тях петте актриси са представени като жертви на домашно насилие. В ход е подготовката на пълнометражен документален филм, а през 2023 г. ще се снима игрален филм, посветен на пребита до смърт реална жертва на домашно насилие. Искаме да ударим шамар на обществото, за да не бъде то мълчалив съучастник на насилниците, казва Антония от името и на останалите участници в „Не си сама“. Обръщението им е и към жените, които са жертви на домашно насилие и които вярват, че ако станат по-добри в нещо, положението ще стане по-добро и за тях. Но това добро никога не идва…

„Живеем в свят, където да кажеш, че си се провалил и не си се справил, е срамно. Когато жертвата на насилие говори за случилото ѝ се, това неминуемо означава да признае първо пред себе си, а след това и пред външния свят, че е била слаба и несправяща се, че не е успяла да контролира ситуацията“, казват от „Не си сама“. Те искат жените да разберат, че дори когато са се „провалили“, не заслужават да бъдат бити и убивани. А хората около тях да не играят на „не знам“, „не чух“, „не видях“. И следващия път, когато жената от съседния апартамент пищи, да се обадим на 112. Това може да се окаже и най-добрата постъпка в целия ни уреден живот.

ФАКТИ

За жените на възраст между 15 и 44 години има много по-висок риск да се превърнат в жертва на изнасилване или на домашно насилие, отколкото да се разболеят от рак, да преживеят пътен инцидент, война или малария, сочи статистика на Генералния секретариат на ООН.  

Всяка четвърта жена в България, или около 1 милион от общо 3,78 млн. българки, е засегната от насилие.

През 2021 г. 2816 жени са регистрирани като жертви на домашно насилие, сочи статистиката на МВР, която работи само със заведените жалби. Т.е. официално всеки ден 7 жени биват бити, насилвани и обиждани от съпрузите и бащите си.

Гражданският мониторинг през 2021 година отчита 15 жени в партньорска връзка, убити по време на домашно насилие, а в медиите е съобщено за още пет убити и над 50 опита за убийство.

Косвени жертви на насилието над жени са техните деца. Веднъж станали свидетели на домашно насилие, те се травмират и проявяват недоверчивост, отчужденост, липса на емпатия и емоционално свързване с другите, затвореност, ниска самооценка. Критерият им за лошо се деформира и те често стават на свой ред агресори или мълчаливи съучастници на насилие в бъдеще.