„Колко е лесно да бъдеш обичан, 25 истории от учениците на Стефан Данаилов“ (издателство „Колибри“) събира спомени, емоции и вълнуващи истории за великолепния български актьор, разказани от негови бивши студенти и редактирани от Александра Александрова по идея на Ива Папазова. Всички те споделя т за любовта и признателността си към Мастера, както го наричат, и за уроците му, които са записани в сърцата им.
Ето някои от тях (цитирани от книгата):

Нети: На първия ни час (Стефан Данаилов) се качи на сцената на седемнайсета аудитория, събу обувките си. Беше септември, лятно време. И … ни каза, че най-важното е първо да сме чисти, защото през цялото време ще работим с хора. Това се оказа толкова вярно… Неприятно е да играеш любовна сцена с човек, който току-що е ял шкембе чорба.
***
Казваше ни, че каквото и да ни се е случило през деня, влезем ли в театъра, е необходимо да си сложим усмивка и да поздравяваме още от портиера. Защото сме един организъм и заедно създаваме това, което ще се случи на сцената. Никога да не допускаме мисълта, че сме най-важните. Наша отговорност е да направим средата си приятна. Научи ни да проумеем колко е важно на всички хора, които ни срещат, да им е приятно и с удоволствие и желание да ни помагат да вършим работата си.

Дарин Ангелов: Когато се готвехме за изпит, се работеше до 2-3 часа през нощта. Даваше ни пари и се купуваха кафета и сандвичи. Но като нямахме предстоящ изпит, обичаше да ни извежда някъде. Тогава изгряваше клубният живот и често слушахме на живо „Сафо“, ПИФ, Д2, „Те“, „Кафе“ с Мария Илиева.

Деян Ангелов: … И купоните се случваха през вечер… Плащаше квартирите на тези, които не са от София. Когато сядахме в ресторант, поръчваше пет пици, десет порции картофки…
 
София Бобчева: Помня и как веднъж бяхме в Министерството на културата и по път бях грабнала набързо един сандвич. Започнах да ям, докато го чакахме. Дойде, намери ни зала за репетиция, взе ми сандвича и го изяде. Много му хареса. Поръча същия за всички.

Ваня Щерева: Помагаше, непрекъснато. На познати и непознати. Най-щедрият човек беше той. Плащаше ни сметките, плащаше наеми на свои студенти, когато се налага, и никой не разбираше за това. Плакали сме му на рамото за гаджета, винаги намираше начин с хумор да ни разведри в любовните ни провали, винаги заставаше на наша страна, зареждаше ни с хъс да намерим нов смисъл и да продължим към нещо по-добро, което ще дойде.

… Той знаеше какво се случва с всеки един от нас до края на живота си. Не ни изостави след четирите години в академията. Стефан беше грижа. Беше топлота. Беше баща. И не знам как след тази близост, която създаваше с нас, успя да остане високо, като храм, в който влизаш с респект пред нещо много по-голямо от теб самия. Там притихваш и се смиряваш.

Ненчо Илчев: В трети курс бях страшно влюбен в едно момиче. Болен направо. Ходих при Мастъра за съвет. Помня много ясно тази среща. Срещнахме се във фоайето на Учебния театър, където се оставят палтата. Дръпнах го и му споделих. Истината е, че не помня какво точно ме посъветва, но толкова бащински ми обърна внимание, че ми олекна. Беше като след разговор с най-добър приятел. Приканваше ни да споделяме личните си драми и радости. Поглеждаш в очите му и виждаш, че ще те разбере и ще те приеме по най-човешкия начин. С годините толкова много хора са се опитвали да приличат на него, но не могат. Господ го е избрал и е казал: „Той ще бъде!“.

Севар Иванов: Когато си отиде Мария, за пръв път ни допусна у тях. Все поръчваше някакви хапки и ги слагаше в трапезарията в дъното на хола. Ние се нареждахме наоколо, насядали по дивани, фотьойли и по пода, за да сме по-близо до него. Не откъсвахме очи от професора, докато не ни кажеше: „Отидете да хапнете, вижте колко храна съм взел“. Ставахме и изпълнявахме чинно заръката. Отправяхме се към масата и го оставяхме сам. Малко след това се чуваше: „Елате тук да си говорим, стига сте яли“. С времето се научихме как да сме организирана структура – петима отиват при Мастъра да си говорят, петима ядат, петима пушат, другите петима правят каквото искат, и така се въртяхме на ротационен принцип. Много е странно, когато започнеш да навлизаш в личното пространство на този човек. Не си даваш сметка, че това е единственото собствено време, което той може да има… Често му носехме разни неща, а той ни казваше да ги оставим в стаята с подаръците. Стаята с подаръците беше буквално стая с подаръци. В нея имаше портрети, картини, вази, какви ли не неща, които е получавал през годините… Много от тях си стояха неразопаковани, защото материалното никога не е било водещо при него. Споделеното време беше много по-ценно.