Пристигайки в Памуккале, не мога да не споделя, че щастието да го видиш по залез и без много туристи беше безмерно. Ние се бяхме подготвили за кална баня и киснене, а през май бяхме единствените туристи, отдали се на това здравословно занимание. Направихме и фотосесия, но тя избледня на фона на удивителния бял варовик с причудливи форми и розови оттенъци, на терасовидните басейни, всеки със собствен дизайн, изваян от природата, на топлата вода и меката бяла глина, която направи кожата на лицето и тялото мека и гладка.

Истински контраст на това романтично и феерично природно преживяване се оказа провинция Афион и град Афионкарахисар,  където отседнахме да пренощуваме. Той е известен с минералните си извори и балнеологията, с добива на мрамор и със суджука – местен специалитет от телешко месо. Пътят към града бе осеян с безброй светещи надписи като „суджук арт“ и „суджук локум“, а ароматите се носеха на облаци във въздуха и подканяха пътуващите да поспрат и похапнат.

Вече на път за Кападокия избрахме за следваща спирка град Сиврихисар, където се насладихме на най-невероятното пиде в Mevlana Pide. Че турците са майстори на тестото, знаем, обаче това пиде от тънко тесто с хрупкави чушки, сладки домати и много сирене си беше божествено! Градът се оказа много симпатичен с пекарни, магазини за зеленчуци и сърдечни жители. И с вкусен черен чай, който пихме с удоволствие. В Турция ритуалът на чая, който се поднася преди, по време и след храна, е толкова автентичен и магнетичен, че няма как да откажеш! И чашките с лекота стават две, три.

Ето я Кападокия! Колкото да сме чели и да сме гледали снимки с причудливите форми и цветове на варовиковите скали в долините, с летящите по изгрев балони, преживяването да се окажеш на самото място е удивително. Ако трябва да класирам топ 3 места като усещане за магично творение на природата и цялостно сливане с нея, Кападокия държи първенството.

Ние отседнахме в селото Учхисар, в къща с вълшебното име House with a door to wonderland, надвесила се буквално над долината. Стопанката Алмут от Германия, установила се в Турция, е възстановила тази вековна къща с няколко нива и тераси и с магични вътрешни проходи, които свързват помещенията. Самата тя е художничка на мащабни платна, на съдове и керамика, музикант, актриса. А масата и храната ѝ, както всички се убедихме, напълно я отразяват – колоритна, ярка, богата, с най-възхитителните съчетания на аромати, вкусове и подправки.

От Кападокия насетне започна различното пътешествие из земите на Анадола с невиждан до момента планински пейзаж. Хубавите пътища откриваха гледки към величествените планини със заснежени върхове, някои от които почти четирихилядници. Не съм пътувала никога толкова продължително на 2000 м надморска височина сред такъв необятен простор с оскъдна високопланинска растителност с клек и иглолистни, малко населени места с разпръснати къщи, и вече пò на юг – с буйните води на реките Сейхан и Джейхан. Безумно красиво и величествено, сякаш човек и Бог са едно и няма какво повече да се добави в творението.

В Кахраманмараш, града на дондурмата, турския сладолед, направен с козе мляко и известен с кремообразността си, има цял ритуал за сипването и поднасянето му на уличните щандове с дълга лъжица и закачки с клиентите. Плътната и разтеглива текстура идва от добавянето на салеп – брашно, добивано от диворастяща орхидея. Вкусих от сладоледа, но нямаше как да му се насладя заради козето мляко, което е прекалено интензивно на вкус за мен.

Тръпнехме да стигнем в последната точка на това пътуване на колела – древния град Газиантеп, или просто Антеп, който е двумилионен промишлен и земеделски център на Югоизточна Турция. Намира се на по-малко от 100 км от сирийския град Алепо, а турска и арабска реч в комплект са нещо съвсем обичайно, и не само след войната в Сирия. Това е царството на шамфъстъка и с право – божествено зелен и ароматен, той се среща на всяка крачка и е значим за икономиката на региона.