Всъщност бременността, раждането и майчинството ми изглеждаха като широко отворена врата тъгата да заяви по-жестоко присъствието си. Мислите ми се лутаха между коридора на страданието и този на надеждата и много често двата коридора се пресичаха, за мой ужас. Започнах инвитро процедурата през декември и си обещах да не притискам много нито себе си, нито медицинския екип. Знаех, че всяко бебе, родено инвитро, е чудо. Наясно бях, че нямам нито финансовата, нито емоционалната възможност да правя много опити. Когато трансферът на първия ембрион се оказа неуспешен, бях на ръба да се откажа, но мисълта, че има още един, втори ембрион, ми даде надежда да продължа и да направя още един опит. Направих го два месеца по-късно и само няколко седмици след връщането му в утробата ми усетих нещо голямо. Усещах силно присъствието на Алекс, чувствах се могъща и целеустремена в износването на плода на любовта ни.“

Изпитанията за Ел не свършват дотук. В края на февруари си взема последно сбогом и със своя баща, който я подкрепя в съдбоносната битка за появата на Мини Алекс на бял свят. Агресивното онкологично заболяване, което фамилията тълкува като резултат от стреса и напрежението покрай смъртта на любимия мъж на дъщеря му, все пак му дава няколко седмици време да се полюбува на бебето. Подкрепа и силно рамо в тези трудни времена за Ел е нейният по-малък брат, който поема ролята на детегледачка с такава радост, че в настоящия момент тя трябва да прави график на „любимото му задължение“, за да може на внучката си да се порадват и родителите на Алекс. Майка му, която отключва тежко онкологично заболяване, следи развитието на малката от дистанция. Двамата със съпруга й, бащата на Алекс, се виждат „онлайн“ поне три пъти седмично с чудото на любовта, което носи ДНК-то и фамилното име на покойния им син.

На отсрещния бряг

„Някой може да си мисли, че на срещуположния бряг на страданието лежи радостта, но онова, което научих досега, е, че мъката, надеждата, силата, щастието и болката могат да съществуват заедно в една наистина странна, но възможна хармония. Успоредно със завладялата ме еуфория около раждането на бебето бях в ноктите и силната прегръдка на страданието и мъката, че Чъмпи никога няма да има шанса да види дъщеря ни, да я прегърне, да бъде баща – роля, за която сякаш беше създаден, а не му бе даден шанс да изпълни. Най-голямото предизвикателство за мен по време на бременността ми бе невъзможността да споделям с него ритането на бебето, улавянето на сърдечната му дейност по време на рутинните прегледи, както и тихото задоволство, че мечтата ни ще се сбъдне. Истината е, че много често надеждата и вярата триумфират над болката и страданието. Сега е възможно само да напиша името му в Ютюб и моментално изскача цяла виртуална библиотека, в която е събрано всичко от живота му – състезанията, пътуванията, речите, срещите с почитатели. За жалост, детето ни няма да има физическо усещане за присъствието на баща си, но със сигурност никога няма да бъде объркано по отношение на това, откъде е дошло.“

Почти две години след смъртта на Алекс Пулин Ел, която предприема законови действия, за да промени фамилното си име, въпреки че двамата нямат официален брак, и по документи вече носи името на романтичната си половинка, търси уравнението, в което любовта и болката живеят заедно.

„С всичко, което се случва и продължава да се случва около нас, ми се струва, че нося факлата на нашето бъдеще. Изглежда различно от начина, по който се са случвали нещата преди, но в същото време има нещо много познато, мило, силно, обично – присъствието на Чъмпи във всичко, което ни заобикаля и живее в нас. Все още използвам четката му за зъби, пея си неговите любими песни, разхождам и си говоря с нашето куче Руми, което обожава дъщеря ни и не дава никой да припари до нея. А понякога, когато се събуждам сутрин, имам усещането, че той току-що е станал от леглото, за да види изгрева и да провери дали океанът става за сърф. Обичайните неща, които правеше всяка сутрин, след като целуне челото ми. Сега това правя аз – целувам дъщеря ни Мини Алекс, поглеждам красивите й кафяви очи, които са наследство от баща й, и благославям всички, които направиха възможно идването й на този свят. Всеки път, когато погледна Мини, виждам Алекс и себе си – щастливи, влюбени, доволни, че сбъднахме мечтата си.“