Гола сцена, на нея – безформено старо дърво, покрито с тюл. Блясва око на прожектор. Деян Донков лежи сред клоните. „Вено, клетнико – се чува гласът му, сърдит, самотен в притихналата зала, –  Господ ти даде светлината на белия свят, търкулна те като зарче в тревите, а ти взе, че с кръв се разписа на тая земя. Ни дете роди, ни дом свъртя. Два човешки живота затри. С какво ще останеш, несретнико? Ще те забравят, преди да са те погребали, ако въобще те погребат.“

Великолепният текст на моноспектакъла по романа „Камбаната“ на Недялко Славов започва ударно. Драматизацията е ярка. Всяка дума забива като камбана, ехото й отеква право в сърцето и се пръсва в емоции. Деян е почти гол. И неусетно все едно някакво древно чудовище пораства на сцената и разперва крила. С него полита и публиката. Красотата и драматизмът на текста, играта му, светлината, декорът, музиката на „Карандила“ създават магичното пространство на добрия театър, какъвто Деян го умее. На излизане срещам Радина Кърджилова разплакана и щастлива. Била е сред публиката.

Двамата играят и в спектакъла за последните часове на Лора и Яворов „Нирвана“ в Театър 199. За това говорим в гримьорната в Народния театър. На стената има триизмерен макет от мед на Народния театър в Будапеща, чийто директор казал на Деян – научиш ли унгарски, взимам те веднага при нас.

Деяне, когато те гледам на сцена, имам чувството, че все едно се бориш с текста и го надвиваш. И в един момент все едно разперваш криле. Дали усещаш същото и ти?

Да, минавам през катарзис. И аз усещам как политам. Докато пея песента на финала, гърлото ми се свива и е много вълнуващо. След това се чувствам като пречистен. Озарен. Ставам лек. Душата ми пърха. И най-хубавото е, че има и зрители, които споделят, че са почувствали същото. Това е смисълът.

И сценографията е интересна.

Дървото е по идея на Никола Тороманов, а тюла го измислих аз в последния момент. Вдъхнових се от двете изложби на Кристо Явашев в София през есента. Осветлението е само от един мощен проектор. И стана магично, жестоко.

Как избра „Карандила“ да ти партнират музикално?

Заради любовта на героя ми с циганката Лейла. Реших „Карандила“ да са неговата душа. И разделих репетициите на две – едните бяха в театъра в Сливен с „Карандила“ за музиката, която определихме с Петя Диманова. В София репетирах мизансцена с дървото. И когато накрая сглобявах всичко, все едно ангел беше кацнал на рамото ми и ме насочваше кое да махна, кое да остане. На генералната репетиция в Сливен дойде и Недялко Славов с жена си. Много хареса драматизацията, пожела да добавим само едно-две изречения. И ми вика – братко, той така ми вика – усмихва се Деян, – как си оголил целия нерв на романа! Съкратих текста на романа му на една пета, махнах всичко по-романтично и леко и си оставих само суровото. Сега ми се ще да го играя по-често. „Артвент“ поеха да го менажират и ще имам представления на 16 март в НДК, на 30 май в Античния театър в Пловдив. Имам идея за нататък да включим и от дечицата на „Карандила“, нали предават от поколение на поколение уменията си.

Бил ли си камбана на живо като героя си?

Снимахме плаката на моноспектакъла на камбанарията на „Александър Невски“, но там не съм. Удрял съм камбана в много древен параклис в едно уникално село в нашия край – Праужда. Параклисът е в скалите, има плочки с богомилски символи по стените. Там е сниман филмът „Стъклената река“ на Станимир Трифонов със Стефан Вълдобрев и Иван Ласкин, който аз отказах едно време. Казват, че в местността е живял и Боян Мага. Та, камбанарията е като кула. На върха й е камбаната. И влизам. Качвам няколко стъпалца, защото е по-малка. И какво видях – цялата стена около камбаната беше в калинки – черни, червени, оранжеви… хиляди. Казвам ти – хиляди. Не бях виждал такова нещо. Реших, че е случайност, че сигурно им харесват мъхът, камъкът. А после отидох в камбанарията в Орешец – един парк близо до Белоградчик. Тя е доста по-висока – примерно седем-осем метра. И като изкачих стълбите, видях същата картина.

Калинки?

Да. Явно честотата на звъна ги привлича някак си. Беше изумително.

Какво ти хареса в романа?

Той е по истинска история и е толкова многопластов… Главният герой Вено е братовчед на Недялко. И наистина са го обезглавили. Езикът на разказа е много образен, точен. Всяка дума цели в сърцето. Работих много, докато го оголя съвсем. Много добре усещам това, което е описано, защото и аз имам селце, което много обичам. И обожавам детството си в него. Там беше Раят – пали цигара, вдиша дима, притваря очи. Издишайки, казва: – Мисля, че рамкирам живота ми, че финалът ми пак ще е някъде по тоя край, защото си взех къща там… с едно лозе.

Не си губиш времето!

(Усмихва се с притворени очи.) Трябва да се надстрои, но наблизо живее един много як архитект, който прави курсове как да строиш с глина. Може да ми покаже и с приятели и някакви работници да надстроим. През лятото искам да започна. И може би ще правя вино съвместно с „Боровица“. Собственичката на избата ми предложи. И е възможно с Радина да се венчаем на балон. Има една поляна, едно голо пространство около Белоградчик, от което излизат балони. Гледката отгоре ще е удивително красива. Като влезеш между самите скали, все едно си на Марс, всичко е червено. И после да направим италианска сватба на открито под едно вековно дърво във винарната.

Какво ви привлече с Радина в пиесата на Константин Илиев „Нирвана“?

Поканата да играем Лора и Яворов дойде от режисьора Стилиян Петров. Той е много сетивен. Беше изследвал с години историята за трагичния им край и искаше да я направи с нас двамата. Докато работехме по текста, осъзнахме, че сложността в отношенията на Лора и Яворов идва от личния вътрешен конфликт на всеки от двамата, от това, че всеки от тях не харесва себе си и в какво се е превърнал. Като се прибави и конфликтът помежду им, става комплицирано. Лора се старае да превъзпитава Яворов – да се държи по-изискано, да се облича по-елегантно, което на него не му харесва. Ако го сравним с някакъв Еверест, тя е човекът, който иска да го изкатери. Бори се за любовта му, но малко утопично.