Честна дума, мечтая си да чуя тази реплика: „Корабът е само наш – с готвач и достатъчно шампанско, че да напълним Нил!” (После обаче, ако може, да няма убийства, а само удоволствия и забавления). Репликата я произнася Гал Гадот, или по-точно героинята й, богатата наследница Линет Риджуей, във филма „Смърт край Нил” на британеца Кенет Брана. Да определиш Кенет Брана просто като „британеца” (той е ирландец, но все пак принадлежността му към английската/британската актьорска школа не подлежи на коментар), както направих аз, е непростимо, така че ще допълня, че той е изключителен актьор (той е най-младият актьор, изиграл в театъра Хенри V от едноименната пиеса на Шекспир – едва 24- годишен е, когато му поверяват тази роля), театрален и филмов режисьор (ако не сте гледали неговия „Хамлет”, където той е и режисьор, и в главната роля, да знаете – трябва!) и – малко жълто всеки ден, както беше казал Хънтър Томпсън - бивш съпруг на актрисата Ема Томпсън.

„Смърт край Нил“ е създаден за удоволствие и забавление и ни носи точно това – удоволствие и забавление, чиста работа. Между другото, не знам как е при вас, но моя милост е препрочитала по няколко пъти романите на Агата Кристи и Реймънд Чандлър, и всеки път забравя кой е убиецът. Така е и със „Смърт край Нил“, тоест нямах никакви проблеми с поддържането на напрежението. Спомням си всякакви незначителни детайли, но не и отговорът на най-важния за всеки криминален роман въпрос. Апропо, ако не се лъжа, в предговора към книгата си „Шест задачи за дон Исидоро Пароди”, Хосе Луис Борхес пише, че е анализирал внимателно книгите за Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл и открил, че се е пристрастил към тях съвсем не заради майсторски изградената интрига и разплитането на съответния криминален случай, както си мислел, а заради периферните подробности около начина на живот на Холмс и Уотсън – как пият чай, какво закусват, как се разхождат, чувството им за хумор, странностите на характера на Холмс. Всичко останало е вторично. Има право Борхес.

Да гледаш „Смърт край Нил” на Кенет Брана е като да гледаш танц на двойка майстори на суинга. Защо точно на суинга, не знам, може би защото сред тях има някои истински безтегловни факири, а може би защото този танц се асоциира с 30-те години на миналия век, а точно тогава – през 1937 г. – Агата Кристи издава книгата си. Лекотата, с която филмът се „носи“ пред очите ви, подобно на кораб, пълен с разглезени богати хора, по водите на Нил, е толкова забележителна! Бюджетът от 90 млн. долара има основна роля за тази лекота, разбира се. (Апропо предишният на Брана по Агата Кристи „Убийство в Ориент Експрес“ бе с бюджет 50 млн., но направи 352 млн.боксофис, а това винаги се отразява на бюджета за следващия ти филм.) Но също така и изключително прецизния диалог, който е леко рязък, по-точно - резлив, остроумен, динамичен, същевременно е важна част от цялостната атмосфера на филма. Ще кажете, какво общо има лекотата на филма с диалога? Има – когато не си оплиташ филма в мрежа от тегави, неработещи, безсмислени думи. Има, при това основна.

Възелът на криминалната интрига в „Смърт край Нил“ се заплита от трима души – богатата наследница  Линет (Гадот), най-добрата й приятелка Жаклин де Белфорт (Ема Маккей) и мъжът, в който и двете са влюбени Саймън Дойл (Арми Хамър).Около тях обаче са се скупчили доста външни хора, всеки със своите интереси и мотиви, както е винаги при Агата Кристи – бившият годеник на Линет (Ръсел Бранд), кръстницата й и нейната помощница, цветнокожата певица Саломе (Софи Оконедо) и нейната дъщеря Розали (Летисия Райт), приятелят на Поаро Бук (Том Бейтман) и майка му (хаплива и прекрасна Анет Бенинг) и, естествено, самият мосю Еркюл Поаро (Кенет Брана) със своя натрапчиво забележим трислоен мустак като актьор от някоя булевардна мелодрама. Това е компанията, която се подвизава из древноегипетските забележителности, празнувайки по разхитително-възхитителен начин сватбата на Линет. Най-доброто режисьорско решение, че по-голямата част от действието се развива на прелестен туристически кораб, който се носи по водите на Нил и това създава условия едновременно за концентриране на действието, сгъстяване на напрежението, непрекъснато чисто физическо усещане за несигурност, за липса на здрава почва под краката, използвано много умело от Брана, като в същото време зрителят не е лишен от екзотичния пейзаж, от пищния екстериор. Четох на няколко места, че Кенет Брана не бил нищо особено като режисьор. Ха-ха! – ще отговоря на това. Извинете, не успях да се въздържа.

Актьорите са прецизно и точно подбрани – „златното момиче“ Линет е въплътена от Гал Гадот още в първия момент, в който я виждаме. Тя е красива, самоуверена, блестяща и с чиста, красива усмивка, достойна за момиче, на което никога не му се е налагало да се бори за нищо. Дори само походката й, първите й думи внушават това: „Светът ми принадлежи още от както съм се родила“ и точка. В същото време Ема Маккей (от сериала SexEducation) в ролята на приятелката й Жаклин е малка и хищна, като дива котка и това също зрителят усеща интуитивно още в първия миг, в който я авижда. Същото важи и за „жребеца“ Саймън Дойл (междувременно, тъй като премиерата на филма се забави заради пандемията, около Арми Хамър избухнаха скандали, свързани със сексуален тормоз и изнасилване, но вероятно фактът, че все пак е в главна роля, го е спасил от „изрязване“). Така че кастът е железен. Самият той като Поаро е, разбира се, спорен, поради факта, че самата Агата Кристи описва белгиеца (нали помните – Еркюл Поаро е белгиец) като нисък и пълен, нали е и чревоугодник. Затова той, Брана, съвсем не се бори за автентичност, а прави точно обратното – иронизира образа. Самият той е коментар на този образ и е доста по-модерен, по-мрачен, по-агресивен, с една дума – по-екшън Поаро. Нали разбирате – не може да е сериозен Поаро. Мустакът му всеки момент може да падне!

Ако сфинксовете можеха да говорят, подозирам, че щяха да разказват една и съща история, която се повтаря през хилядолетията и в която наистина нищо не се е променило - някой обича някого, който пък обича друг, един печели, друг - губи и никой не може да има всичко. Нещо такова.  Гледайте „Смърт край Нил“. Целият филм, с всичките му убийства и мистерии, е пронизан и от усещането за романтиката на отминалите безгрижни времена, непреодолимата горчивина на страстта и най-вече – от голямата загадка, която така и остава скрита под повърхността на тъмните води на Нил. Ето тази вечна загадка Кенет Брана е успял да улови и вплете във филма си, без дори да си прави труда да разреши. И Слава Богу!