Андрогинно божество от друго измерение – и жена, и мъж, нито жена, нито мъж. Междугалактическа пантера. Венера, родена в абсентовите сънища на някой кубист. Грейс Джоунс! Няма такава икона! Футуристична дива със свистящ камшик в ръка. Само посмейте да не я обожавате!

Ако беше жив, Кензо Такада щеше да потвърди. Японският дизайнер става жертва на гнева на Грейс насред Студио 54, някъде в началото на 80-те. Една от неговите модели, с които той бил на партито тази вечер, подхвърлила, очевидно в пристъп на безумие, на Грейс нещо на расистка основа. Какво мислите, че направила звездата? Преброила наум до десет, но не за да помисли, преди да предприеме нещо, а за да даде време на Такада, с когото били приятели, да й се извини заради онази… Той не успял да се вмести в 10-те секунди аванс на Грейс, тя взела първия попаднал й камшик – а в Студио 54 камшиците висели по стените – с две движения оставила японеца гол до кръста и му теглила един бой. За случката разказва самата тя пред Анди Уорхол в неговото Interviewmagazine.

Може би смятате, че Джоунс си измисля? Тогава лесно ще намерите откъс от телевизионното й интервю от 1981 г., в което тя започва да бие водещия Ръсел Харти в ефир, само защото си е позволил да й обърне гръб и да говори с другия си гост. Харти просто не се вслушва в първото й – и единствено! – предупреждение. „Не ми обръщай гръб!“ – казва му тя с механичния си, нисък провлачен глас. След малко върху раменете, гърба и главата му се изсипва порой от удари… С Грейс не трябва да се рискува.

Библия и бой

А като дете я наричат Светулка. „Сигурно защото бях черна, черна, черна, а очите ми искряха като мъниста, като светлини, като звезди“ – обяснява Грейс прякора си. Самата тя обаче и до днес, когато говори за себе си в трето лице, се нарича „дъщерята на свещеника“. Родена е в Ямайка и баща й наистина е свещеник. Родителите на Грейс заминават за Америка, когато тя е още малка, и я оставят заедно с братята и сестрите й на „грижите“ на баба й по майчина линия и нейния втори съпруг, когото всички наричат „господарят Пи“ и който ги възпитава в безусловно подчинение и войнишка дисциплина. Дори най-слабият признак на несъгласие или бунт се наказват с бой. Детството си Грейс определя с две думи – Библията и бой.

Грейс ненавижда господаря Пи, а по-късно, когато майка й и баща й взимат и тях в Америка, в Сиракуза, и баща й започва да ги задължава да учат Библията, намразва и него. Успява да му прости години по-късно, когато вече е на върха на славата си и заради скандалния й имидж на баща й му е отказано повишение в църковната йерархия. Дори искат от него да се откаже от Грейс. „Не ме интересува – отговаря свещеникът. – Подкрепям дъщеря си.“ Когато чува, че е избрал нея пред Библията, Грейс не вярва на ушите си, още повече че тогава не поддържа почти никакъв контакт с баща си. След като започва да се издържа и да живее сама, никога и за нищо на света не се подчинява на никого. Брани свободата си със зъби и нокти, на живот и смърт. А свободата идва при нея под формата на… LSD.

Париж в началото

Брат й Кристиян е първият, който успява да се измъкне от лапите на свещеника и веднага след училище заминава за Филаделфия, става диджей и скоро скъсва всякакви връзки със семейството си. Не и преди да спаси Грейс обаче. Тогава тя е още ученичка, с дълги и кльощави като на току-що родено жребче крака, затворена и срамежлива, общуваща с една-единствена съученичка, официално одобрена от баща й. Един ден брат й успява да я вземе със себе си във Филаделфия, където Грейс за първи път вижда света наистина със собствените си очи. Брат й я хвърля директно  в дълбокото – запознава я с приятелите си, кара гаджето си да я гримира, води я в нощния клуб, където е диджей, и й поръчва алкохол. Грейс изпада в щастлив шок – от музиката, светлините, дрехите, танцуващите хора. Още на втората вечер й дава да опита LSD. Джоунс и до днес го благославя за това. „Беше важна част от моето духовно израстване“, казва тя, защото тогава за първи път усеща опиянението от най-силния наркотик – свободата. Нищо след това няма да бъде същото.

Париж. Грейс е на 18. Отскоро е част от една от най-добрите нюйоркски модни агенции – „Вилхемина“, и оттам са я изпратили във френската столица. Просто защото в Ню Йорк в онези години – втората половина на 60-те – е много трудно да й намерят работа. Когато й подава за подпис договора й за Париж, един от агентите й казва: „И в Париж няма да се получи. Все едно да се опитваш да продадеш стара кола, която никой не иска“. „Ще те накарам да си вземеш думите обратно и дано се задавиш с тях!“ – отвръща му Джоунс. И го прави.

В Париж живее с други две момичета от същата агенция – Джесика Ланг и Джери Хол. Джери, едва 16-годишна, е напуснала съвсем наскоро родния Тексас с пари от застраховка, изплатени й, след като преживява автомобилна катастрофа. Джесика идва в Париж, за да учи пантомима, но за да си изкарва някакви пари, става част от „Вилхемина“, а това, което ги събира в един и същ хотел, е, че стават първите три момичета в каталога на нова модна агенция – „Престиж“.

Стаите им в очарователно мърлявичкия парижки хотел са подобаващо тесни и трите дават всичко от себе си, за да не се задържат прекалено в тях. Любимото им място е нощният гейклуб LeSept,  посещаван от най-разпасаната парижка бохема – млади похотливи момичета и момчета, пътуващи из Европа и света, които сами изкарват прехраната си и се учат да живеят, забавлявайки се.

Уорхол

Грейс взима с пълни шепи от всичко, но никога не се самозабравя, и най-вече никога не забравя защо е тук. Сама движи кариерата си и още тогава разбира, че има животински инстинкт за оцеляване. Снима първата си фотосесия за марка гримове – преди и след грима. Установява, че на всичките фотографии изглежда по-добре преди грима. Никога повече не работи с тази марка. После я канят за каталог на бельо. Снимките шокират всички, включително и самата Грейс. „Приличам на момче, облечено в дамско бельо“ – казва си тя. Въпреки това фотосесията има огромен успех. Тогава за първи път Джоунс осъзнава, че нейната андрогинност, заради която отнася толкова подигравки в училище, е нейната сила. Цветът на кожата й – също. В навечерието на Парижките събития от 1968 г. във Франция вече има работа за цветнокожите модели и те стават обект на желание от страна на най-големите дизайнери и най-добрите списания.