Италианката, която движи с лекота и финес студиото на Кристо и Жан-Клод в Ню Йорк, е живата памет на артистичния тандем. Запазеният й знак е анонимността. Дори и в Париж при откриването на опакованата Триумфална арка тя избра комфорта на мълчаливото присъствие.

От 16 септември до 3 октомври Париж вибрираше на особена артистична честота, породена от името на Кристо и Жан-Клод, за които френската столица е с особена сантиментална стойност. Именно тук преди няколко десетилетия младият и амбициозен художник Христо Явашев, който се издържа с рисуване на портрети, попада на майката на Жан-Клод, изискана френска аристократка. Щрихира портрета й, заговарят се и тя му предлага да нарисува дъщеря й Жан-Клод, която в този момент е вече сгодена.

Слуховете разказват, че майката организира тази съдбоносна среща неслучайно, защото не харесвала избраника и защото донякъде предусещала, че дъщеря й и Христо ще са си лика-прилика. В края на 50-те години Кристо, претърпял вече креативна трансформация, лека промяна в името и в семейното си положение, прави първия фотомонтаж на Триумфалната арка, вдъхновен от свободата да променя, да мечтае, да не признава ограничения. Всъщност, както с лек упрек напомня съвременната британска артистка Трейси Емин в профила си в Туитър: „Нека не забравяме, че артистичната кариера на Кристо започва с опаковането на жените!“ – обектите, с които той отваря нов портал в изкуството, са именно жените. Реални или скулптури, те стават „детската площадка“, на която се развихря гениалността му.

„Семейството на Кристо“ – така тайно се наричат всички хора, заложили сърцата и уменията си в артистичните му приключения. Светата Троица в тази фамилия са племенникът на Кристо – Владимир Явашев, основен двигател на проекта „Опаковане на Триумфалната арка“, племенникът на Жан-Клод – Джонатан Хенери, и италианката Лоренца Джованели. Докато повечето новинарски екипи преследват Владимир Явашев, или Владо, както е познат в близкото си обкръжение (син на актьора Анани Явашев, брат на Кристо), арт изданията и колекционерите общуват с Джонатан и Лоренца. Успоредно с топсъбитието, каквото е опаковането на арката, в града имаше няколко изложби, чийто основен герой е Кристо. Една от тях, организирана от аукционната къща „Сотбис“, е менажирана изцяло от Лоренца, която е и куратор на експозицията „Кристо – Природа – Заобикалящ свят“ в галерия Gmurzynska в Цюрих.

Швейцарското арт пространство, което движат майка и дъщеря, колекционерки на творбите на Кристо и Жан-Клод, е една от предпочитаните галерии на Кристо, където обичал да се завръща често. Връзката му с някои от колекционерите отдавна е надскочила ограниченията на работния контакт. Изключително прецизен в общуването си, което подсказва и документалният филм на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода“, приживе Кристо поддържа контакти и с белгийския си колекционер Ги Пиетерс, който в деня на откриването на Арката в Париж организира изискана вечеря в тесен кръг. Лоренца и германският фотограф Волфганг Валц приемат неговата покана, а Владимир Явашев се озовава на приема, организиран от един от основните меценати на изкуството на Кристо – бившия кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг.

В екипа на Кристо и Жан-Клод активният светски живот винаги е бил форма на приобщаване на колекционерите и финансовите поддръжници. Повече от година след смъртта на Кристо се спазват всичките му указания, завещани и ръчно написани. Целият архив на артистичния тандем се поддържа и управлява от крехката италианка Лоренца Джованели, с която се виждаме в лобито на парижкия й хотел „Рафаел“, разположен на няколко крачки от площад „Шарл де Гол Етоал“ и опакованата Триумфална арка.

Фина, с пронизващи светли очи, които предвещават лека резервираност, Лоренца разбива ледовете още в началото на разговора ни, защото темата ни са мечтите на Кристо. По време на срещата ни не спирах да си задавам въпроса – как е възможно да помни в такива детайли всички важни проекти, срещи, изложби, архиви на тандема и в същото време да създава такава лекота в общуването, наред с аристократично присъствие. Отговорът дойде няколко дни по-късно, когато се виждаме отново, този път на терасата на офиса на проекта на няколко крачки от Арката, където Лоренца позира за списание EVA.

Видимо изтощена от безсънните дни и нощи в Париж, многобройните телефонни разговори и професионални срещи, в очите й се усеща същият пламък, който вероятно е една от причините да бъде поканена да работи като студио мениджър на Кристо. И докато подреждам и това наблюдение в чекмеджето на паметта си, тя провокира с поредния, трудно забележим на пръв поглед артистичен детайл – забелязвам татуировки на дланите й, носещи послания в ръкопис. „О, те не са единствените – казва с усмивка, – имам още и всички са оставени от близки до сърцето ми хора, с техния почерк!“ Не зададох въпроса, който може би сега си задавате и вие, защото за мен е видимо отражението на Лоренца върху струящата в последните години от живота на Кристо енергия и това е най-красивата татуировка, която може да остави един добър приятел и гениален артист.

Какво е усещането след толкова години очакване да станеш свидетел на сбъдването на последното желание на Кристо?

Фантастично и донякъде невероятно, особено когато имате наум, че този проект вече веднъж бе отложен заради пандемията и заради гнезденето на птица в колоните на Арката. Трябваше да се действа внимателно и да се обсъдят всички детайли от човешката намеса върху Арката, както и върху ролята й на дом за тази птица, така че да няма усложнения. Прекрасно е да видя толкова много хора да се наслаждават на проекта, да се отдадат напълно на изкуството и на времето, прекарано в пряк контакт с него. До голяма степен това съвпада със събуждането на Париж след месеците, прекарани в социална изолация.

Хора от всички краища на света пътуват до френската столица, за да се доближат, срещнат, изпитат усещането за пряк и близък контакт с опакованата Триумфална арка. Сигурна съм, че на Кристо това би му харесало много – да види хората и реакцията им. Разбира се, всички от екипа му усещаме липсата му много силно. За първи път той не е тук, с нас. Жан-Клод също не е тук. Ако Кристо беше тук, сега щеше да е разгледал всички възможни ъгли на проекта, защото Триумфалната арка е разположена в центъра на площада „Шарл де Гол Етоал“, от който тръгват 12 лъча, щеше да премисля, останал очи в очи с реализираната си мечта. Щеше да е много любопитен към реакцията на хората, към отношението им към Арката и може би също като мен в този момент щеше да е изненадан колко много парижани се качват на Арката за първи път. Този проект се превърна в перфектното „извинение“ за голяма част от тях да изкачат 284-те й стъпала и да видят града отгоре, като птици.

Какво забелязвате вие, когато посещавате Арката?

Че хората търсят контакт с нея. Забелязвам, че децата я докосват, качват се по колоните, където това е възможно, играят и това ме радва много. Разбира се, че има и много критика към проекта, свързана с финансирането му, най-често от хора, които не познават принципите на работа в екипа на Кристо. Всички проекти са изцяло финансирани от продажбата на негови творби и посещението е напълно безплатно. Някои от французите са резервирани заради новия вид на Арката, но това са напълно нормални неща. Кристо винаги е уважавал различните реакции и държеше на критичността, независимо че винаги е казвал, че следва своя път и това няма да промени посоката му. Това, което го радваше силно, бе, че хората се чувстват свободни в контактите си с инсталациите.

В този проект малко по-специалното е, че хората могат да се разходят под него, около него, да усетят, че този монумент, макар и за кратко, им принадлежи. В уикендите няма коли, никакъв трафик около Арката (заслугата е на споразумението на екипа с кметството на града) и човек е наистина свободен да остане насаме с нея и с останалите хора.  

Казват, че Опакованата триумфална арка е любовното писмо на Кристо до Париж. Така ли е наистина?

Да, всичко е започнало тук. С Жан-Клод са се срещнали тук, направили са проект тук (опаковането на моста Пон Ньоф отнема десет години работа и се случва в периода 1975–1985 г., б.а.), Жан-Клод става изключително важна фигура в проектите и всъщност за първи път в историята на изкуството съпругата на един артист е с ранг на артист в работата си с него. Когато започват да подписват проектите си като Кристо и Жан-Клод, това е важна промяна на правилата в света на изкуството изобщо. Защото преди това, а и сега до голяма степен, изкуството е доста шовинистично по отношение на жените. Кристо ми е казвал приживе, че ако не беше срещнал Жан-Клод, не би станал това, което винаги е искал да бъде.

Ти си живата памет на проектите им, на студиото вече няколко години. Как се превърна в един от най-доверените хора до Кристо, в неговата дясна ръка по отношение на архивите, контактите, на срещите с колекционери, на комуникацията на студиото?

Както се казва във филмите и книгите – по една случайност. През 2015-а работех в галерия в родния си град Бреша, когато разбрах, че се търсят доброволци за проекта „Плаващите кейове“. По онова време артистичен директор на проекта беше покойният вече Джермано Челант, голяма фигура в областта на изкуството, и му изпратих автобиографията си. Той ми се обади почти веднага и насрочи интервю с Кристо по Скайп. Бях много стресната, защото знаех, че Кристо е взискателен и критичен, но срещата мина добре, а след няколко дни ми се обадиха, за да ми кажат, че започвам работа по проекта.