На Летните олимпийски игри в Токио България отбеляза най-доброто си представяне на олимпийски игри от повече от 20 години насам – 3 златни, 1 сребърен и 2 бронзови медала, спечелени при това само от жени. Спортната журналистка от bTV Флорина Иванова бе един от българските журналисти, които заминаха за далечна Япония, за да ни направят съпричастни към случващото се на една от най-необикновените олимпиади в историята.

Самата Флорина чудесно знае какво е да си сред най-добрите – през 2020 г. с документалния филм „Мисия „Златно момиче“, в който разказва за тренировките и режима на състезателките ни по художествена гимнастика по време на спортен лагер, тя си извоюва четвърто място в света в годишната класация на Международната асоциация на спортните журналисти (AIPS) в категорията за репортери под 30 години.

Завършила е Американския университет в Благоевград, където, освен че усвоява основите на журналистическата практика, среща и американката Мелъди Гилбърт, която има много награди за документално кино в Щатите и се превръща в истински учител и вдъхновение за Флорина. След завършването си, по покана на Нери Терзиева, от чиито професионализъм и харизма тя и до днес се възхищава, става част от екипа на вече несъществуващата телевизия BIT, а през 2018 г., след като медията е продадена, Венелин Петков я кани в спортния отдел на bTV – предложение, което не се отказва. Спортът й е в кръвта – тренирала е художествена гимнастика години наред, а днес продължава да поддържа боен дух със сноуборд, велосипед и… футбол, който също е сред любимите й спортове. (Ако я питате обаче: Меси или Роналдо, ще ви каже, че е малка за този въпрос).

Какви олимпийски емоции преживя българското момиче през двете седмици в Токио, убива ли повсеместното комерсиализиране на спорта олимпийския дух и защо короната на победителя винаги е тежка?

Флори, с какво ще запомниш Токио и първите олимпийски игри в журналистическата ти кариера?

Оказа се, че всички български колеги, с които пътувах дотам, бяха дебютанти. За съжаление, в продължение на 14 дни след пристигането ни бяхме в т.нар. мека карантина – придвижвахме се само от хотела до автобуса, от автобуса до стадиона и после – обратното.  С колегата от спортната редакция на bTV Димитър Тасев прекарвахме всеки ден по 3-4 часа в пътуване и през това време изобщо не усетихме Токио и атмосферата му. Разбира се, чувстваш, че си на друг континент, в друг свят. Едва в последните два дни, когато ни свърши карантината, се разходихме из най-популярните места. Като цяло ми се стори много по-пусто от очакваното – хората се бяха наплашили от коронавируса. Дори на прословутото кръстовище в Шибуя (един от най-оживените райони на Токио – б.р.), смятано за най-натовареното в света, я нямаше лудницата, която сме гледали във филмите.

Как е възможно да се спазват противоепидемични мерки, когато прииждат хора от цял свят?

Само журналистите бяхме 6000. Обявените мерки бяха доста строги, но като организация имаше пропуски – безкрайни изисквания за всевъзможни документи, като в много от случаите дори самите организатори не знаеха какво да ги правят. Бумащината беше огромна! На пристигане прекарахме 4-5 часа на летището, чакахме резултатите от тестовете, инсталирахме някакви апликации, с които да ни следят къде ходим и с кого се срещаме, но в крайна сметка почти нищо от това не успя да проработи напълно.

Беше ли ти мечта да отразяваш олимпиада?

Разбрах, че се налага да пътувам, доста късно – в средата на юли. И започна много тежка организационна работа, трябваше сама да се справям с цялата бумащина. Може би всички очакват, че съм била свръхентусиазирана, но тогава не беше точно така. Разбира се, олимпийските игри са мечта за всеки журналист и съм много благодарна, че успях да отида, но ми се стори, че на моменти липсваше олимпийският дух – и заради мерките, и заради липсата на публика, и заради липсата на най-големите звезди в някои дисциплини. Ако трябва да съм напълно честна, според мен олимпийските игри далеч не са вече онова, което бяха преди, когато бяхме деца и с нетърпение очаквахме ритуала по запалването на олимпийския огън например. Романтиката се поизгуби не само заради пандемията, но и заради пренасищането с новини, заради суперлесния достъп до звездите през социалните мрежи. Всичко стана много комерсиално! Но като се има предвид как се представиха нашите спортисти, мога да кажа само, че за мен беше огромна привилегия да съм там и да отразявам успехите им.      

За теб лично коя бе най-вълнуващата победа?

Златният медал в многобоя на ансамбъла по художествена гимнастика! Заради това изживяване всичко си струваше и заради него ще помня Токио с добро. Три дни преди това не спах, разсъждавах какво ще стане. Кулминацията и победата в неделя беше най-красивата емоция, която съм изживявала в близките месеци. Някои моменти дори не си ги спомням заради еуфорията. Организаторите не ни разрешиха да се прегърнем с момичетата, но виждайки вълнението ни, си „затвориха очите“, за да можем поне да се снимаме с тях.

Ти самата си тренирала художествена гимнастика в школата на Лили Игнатова, нали? Защо не се отдаде на спорта?

На определена възраст разбрах, че е много по-добре за мен да продължа с образованието си. Дадох си сметка, че аз олимпийска или световна шампионка няма как да стана. И тъй като при мен принципът е или всичко, или нищо, реших, че ще е по-добре да потърся друга реализация. Едно от най-добрите решения, които съм взимала.

Коя е най-интересната личност, с която се запозна около олимпийските игри?

Много, много впечатлена останах от срещата си с Ивет Григорова, олимпийската ни шампионка по карате. Изключително естествена, без никаква поза и суета, интелигентна, търсеща, можеща, постигаща. Искам младите момичета да се опитват да са като Ивет, а не като фалшиви герои от Инстаграм, които реално нямат никаква добавена стойност, освен … едните филтри.

Да, обаче едното иска години на работа, отдаване, много лишения, а другото – в масовия случай наистина просто добавяш едни филтри.

Така е. Короната на истинския герой е тежка.

Твоето обяснение защо само жени, и то в традиционно мъжки спортове, като изключим гимнастиката, ни донесоха медали?

Какво обяснение да дам – жените сме си върхът! (Смях – б.р.) Всъщност ясно е, че всичко опира до здрава работа, пълна концентрация, силна воля и готовност да жертваш свободното си време и личния си живот в името на крайната цел. Това е формулата – независимо дали говорим за мъже или за жени.

И в журналистиката ли е така?

Това е единственият път. Всеки може да каже: семейството ми ме чака, трябва да се прибера или – гладен съм, спи ми се. И тук идва изборът – кое ти е приоритет. Лично аз съм трагична в това да балансирам между кариера и личен живот. Сигурна съм, че скоро ключалката вкъщи ще бъде сменена и ще е напълно заслужено. (Смях – б.р.) Доста приятели отдавна спряха да ми звънят, защото знаят какъв ще е отговорът, и съм много благодарна на онези, които въпреки всичко останаха и понякога насила ме извеждат да разтоваря малко. Журналистът по принцип няма работно време, графикът ни се променя от ден за ден. Но ако си отдаден на професията си и я обичаш, просто не мрънкаш и работиш. Пък и приятелят ми все още ме търпи. Казали сме си: сега сме млади, ще работим.

И понеже говорихме за жените победителки, коя е най-силната жена, която познаваш?

Баба ми Флора, на която съм кръстена и която почина преди три години, малко след като започнах работа в bTV. Тя много искаше да работя точно там, така че сбъднах мечтата й. Имала е трудно детство и тежък живот след това, и въпреки всичко се е справила. Тя ме отгледала и й дъл-жа много. И двете сме страшни динамити, такива – емоционални! Ако съм наследила обаче дори малко от нейната воля и упоритост, ще съм много щастлива.