След участието си в престижната програма „Особен поглед“ в Кан, както и на големите международни кинофестивали в Сараево и Карлови Вари, филмът на Мина Милева и Весела Казакова ще има своята официална премиера и в България – на 15 септември, в рамките на . Една от актрисите в главните роли, Ралица Стоянова, разказа пред EVA за преживяването Кан, партньорството си с Мария Бакалова и най-вече за това какво е да пренесеш част от себе си на екрана и да се „забъркаш“ в общ филм с истинското си семейство.

Ралица Стоянова наистина прилича на персийска принцеса – с леко смуглата си кожа и тъмните си очи – и тук му е мястото да споменем, че можете да я гледате в точно такава роля в постановката на Елена Панайотова  „Шахнаме: Сказание за Зал“ в театър „Азарян“ по класическия персийски епос на Фердоуси. „Слава Богу, не съм сложена в никакво клише – казва актрисата. – Тук играя принцеса, но съм играла всичко - вещици, момчета, лесбийки…“.

 

„Жените наистина плачат“ (Women Do Cry) е дебютът на Ралица в киното. Дебют, който директно я отвежда на някои от най-големите фестивали. Тя е завършила актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Боньо Лунгов и доц. Мая Енчева и твърди полу на шега, полу на истина, че това е  „все едно си изкарал казармата“. Влюбва се в куклите още в първия миг, в който стъпва на сцената.

Във филма Ралица участва, заедно с майка си Катя Казакова (по-голямата сестра на близначките Весела и Биляна Казакови, които са сред основните двигатели на филми ), както и с (вече) холивудската звезда Мария Бакалова и големия български актьор Йосиф Сърчаджиев. Всъщност Ралица е тази, която получава информацията за кастинга за филма, който в последствие се оказва „Борат 2“. „Търсеха актриса, която да изиграе 15-годишно момиче и аз някак веднага си представих Мария и й го препратих. Интуиция!“

Историята, която „Жените наистина плачат“ разказва, е пъзел от реални събития и художествена измислица, заснет на един дъх, с много импровизации. Става въпрос за семейство, в което се е настанило отчуждението, но определени събития катализират процеси на пропукване на ледовете и разкриване на някои трудни за преглъщане истини. „За мен киното трябва да е свидетелство за времето, да улавя вълненията, темите и проблемите на епохата, в която филмът е правен – разкрива Ралица. - Докато снимахме успяхме да хванем няколко подобни моменти – протестите срещу Истанбулската конвенция например. Снимахме екстремно, почти без втори дубъл, тъй като много от сцените бяха измисляни на терен. За оператора Димитър Костов това си беше голямо изпитание. Наистина нямам представа как изобщо е успял да ни хване на фокус.“

от страната на щастието

Във филма Ралица показва нелицеприятни черти от характера си, а за това си трябва смелост. „Имах  много тежък период, в който  преживях   болезнени  неща,  не се харесвах, не се обичах, държах се с близките си, с майка си по грозен и отблъскващ начин. Болката и страхът много дълго време бяха голяма част от живота ми. Постепенно се научих да приемам тези неща и да ги трансформирам, така че да не наранявам хората около себе си. Реших да опитам какво е да си от другата страна, какво е да си щастлив. Бях се отдалечила от майка ми, бях си затворила пътищата към нея и всъщност по време на филма отново се сближихме. Вероятно защото изговорихме всичко премълчано и недоизказано. Преди много се дразнех, когато тя ми споделяше някакви свои възгледи за живота. Побеснявах, отричах всичко. И после, с течение на времето, сама стигах до същите заключения и виждах, че тя е била права. Така че вече не отричам. Приемам. Пораснах. Осъзнах йерархията. Преди си мислех, че тя нищо не разбира, а аз – всичко. Между другото точно днес (интервюто е направено на 25 август – б.р.) майка ми има рожден ден.“

В продължение на 20 минути ги аплодира на крака публиката в Кан, а три дни след прожекцията непознати хора, гледали филма, ги спират на улицата, ръкопляскат им, искат да разговарят с тях, да споделят. „Страшно много хора ми пишат – и такива от сферата на киното, и други. Казват, че филмът е много чувствителен, много човешки, че ги е докоснал. За нас това е най-важното.“ Докато гледат филма в Кан - за първи път всички заедно - се смеят и плачат много. Оглеждат се да не би само на тях да си им е вълнуващо, но не – виждат, че и други плачат и се смеят. „Не спирахме да ревем още откогато снимахме филма – спомня си Ралица. – Ние всичките сме такива – силно емоционални, а и всяка от нас оголва нещо от себе си с ролята си. Но и самият филм е точно за това – да говориш, да изкажеш, да изплачеш. Когато думите не стигат или не могат да бъдат изказани, идва плачът. Като вик за помощ е. Заради това притеснение – как ще ни приеме обществото, трябва ли да слагаме маските.“

опитоменото чудовище

Ралица си представя Кан като по-делово и светско събитие, но фестивалът я изненадва. „Посрещнаха ни много топло. Там са най-големите кинотворци в света - хора, които обичат киното и затова са там, а червените килими са просто част от протокола. Изкарахме 5-6 дни на фестивала и аз се чувствах напълно спокойна, но когато се върнахме изведнъж усетих как умората ме побеждава - спах сигурно три или четири дни.“ Актрисата признава, че никога не се е съмнявала в успеха на филма, винаги е вярвала в силата и въздействието му, дори още докато го снимат, тъй като всичко се случва „като на магия“. „Когато гледах филма в Кан, беше минало много време, откакто го заснехме. Видях, че аз всъщност не съм се променила. Очаквах да видя друг човек – различен, но не, аз съм си същата. Просто съзнанието ми беше изкривило образа в огледалото, виждах се като чудовище. Сега съм приела всяка част от мен. Ако трябва да върна чудовището за някоя роля обаче, то си е там, но е опитомено.“

мария преди „борат2“

С Мария Бакалова се запознават на кастинга за филма. Весела и Мина търсят актриса, която да изиграе сестрата на героинята на Ралица. При партньорството с Мария на този кастинг, всички усещат, че между двете им се ражда толкова важната актьорска химия. „Първоначалната идея бе истинската ми сестра да изиграе ролята на сестра ми и във филма, но тя се отказа. Тогава се появи Мария, която е много различна от сестра ми и това се оказа много важно, защото нямах база за сравнение и така Мария ми даде нещо ново.“ Двете са много близки, докато снимат. „Тя бе най-добрата ми приятелка тогава, тоест – част от мен. Когато сега се видяхме в Кан след две години и след всичко, което й се случи, на мен ми беше интересно как ще реагираме, как ще се държим. Но явно то е както с любовта. Нали казват, че старата любов ръжда не хваща… Явно, че когато си бил много близък с някого, това не може така лесно да се изтрие. Все едно не се бяхме разделяли. Аз много вярвам, че в живота всичко е временно и това е всъщност за добро – този прилив на различни хора, на срещи… Преди за мен беше ужас да пускам хората. Всяка раздяла преживявах като малък край на света, но вече е различно, имам друга философия. Има срещи, които са временни – защото няма какво повече да си дадете. Има и по-дългосрочни – където има още какво. Така разсъждавам. Вече не искам да страдам. Осъзнаването при мен дойде от момента, в който разбрах какво е от другата страна, какво е да си щастлив.“

в семейството е най-трудно да бъдеш себе си 

Ралица  и по-малката й сестра (която също известно време учи актьорско майсторство в НАТФИЗ, но напуска) са израснали в театъра, зад кулисите, сред куклите и декорите, тъй като баба им по майчина линия – актрисата и основател на театрална школа „Камбана“ Снежина Казакова – често ги води със себе си в театралната зала. „Тя носеше в себе си много голяма любов към театъра, нямаше как да не ни зарази.“ В продължение на години актрисата до такава степен е обсебена от театъра, че не чувства необходимост да опита късмета си и в киното. „От една  не ми е било  фокус, от друга страна в кукления театър се работи здраво и нямаш много време за други неща.“ Сега обаче колелото се е завъртяло и на Ралица й предстоят нови проекти в киното. Фестивалният живот й харесва много. Среща се с интересни хора, при това противно на очакванията й срещите не са просто светски и повърхностни, а истински и дълбоки. „След прожекцията на филма ни в Кан дойде лично да ме поздрави селекционерът на програмата „Особен поглед“, в която участваше нашият филм. Каза ми: „Опасна си! Искам да знам името ти“. За Ралица интересът към филма е напълно закономерен и логичен, заради нещата, които са заложени в него. „Семейната тема е много важна. Колкото и да сме близки със семейството си, именно там, вътре, е най-трудно да бъдеш себе си. Сякаш с непознати е по-лесно. Но от семейството си не можеш да избягаш. Ако ти сега избягаш от нещо, детето ти ще се сблъска с него. Заметените под килима проблеми се предават, предават, докато в семейството не се намери някой, който да се осмели да изкаже нещата. Това е смисълът на нашия филм.“