Броени часове преди полета си за Кан, актрисата и сценарист Биляна Казакова („Подгряване на вчерашния обед“, „Самотни сърца“, а в линковете можете да прочетете и неин текст, написан специално за EVA) разказва малко повече за филма, който освен че за първи път я събира пред камерата със сестрите й Весела и Катя, отново я връща в кожата й на актриса.

„Жените наистина плачат“ (Women Do Cry) на Мина Милева и Весела Казакова (“Activist 38”) е селектиран в секцията „Особен поглед“, част от официалната програма на кинофестивала в Кан, и дори този факт вече го превръща в събитие за българското кино. „Особен поглед“ е изключително престижна секция, създадена през 1978 г. от дългогодишния президент на фестивала Жил Жакоб, за да обедини смели, дръзки филми на млади режисьори, които разказват неконвенционални истории, използвайки (а понякога и изобретявайки) нестандартен киноезик. През годините в „Особен поглед“ са участвали и са били награждавани култови режисьори като Йоргос Лантимос, Апичатпонг Верасетакул, Ким Ки-док, Кристи Пую и много други.

„Жените наистина плачат“ разказва историите на жените в едно семейство, но по думите на Биляна филмът не е автобиографичен в истинския смисъл на думата. Освен сестрите Казакови, участва младата актриса Ралица Стоянова (дъщеря на най-голямата от сестрите, Катя) и вече истинската звезда след участието си в „Борат 2“ и номинациите си за най-големите световни филмови награди, включително и „Оскар“, Мария Бакалова. Весела Казакова и Мина Милева избират Бакалова своя филм доста преди тя да спечели кастинга в продукцията на Саша Барън Коен.

За всичко, което очаква и онова, от което се страхува, но най-вече – за огромното вълнение да гледа за първи път филма не къде да е, а именно в Кан – Биляна Казакова в „бързо“ интервю пред EVA. Пожелаваме успешна премиера, развълнувана публика и красив фестивален и постфествален живот на филма „Жените наистина плачат“ и неговия великолепен екип.

Вълнуваш ли се много за предстоящата премиера, Биби?

Страшно много. Вълнението ми е заседнало като буца в гърлото и не знам това лошо ли е, хубаво ли е.

Филмът ви е в Кан. Вие сте в Кан. Не е лошо, не е хубаво, просто е страхотно!

Страхотно е, разбира се, но е някак много голямо и… Сега вече започвам да свиквам малко по малко, но в началото, когато ни съобщиха, че филмът е селектиран в Кан, беше направо лудница. Това беше най-хубавото, което можеше да ни се случи.

За първи път участвате трите сестри Казакови заедно във филм. Двете ви с Весела сме гледали, разбира се, но не и по-голямата ви сестра Катя. Лично аз поне не съм. Доколкото знам тя продължава делото на майка ви и ръководи детска театрална школа.

Тя всъщност играе много, но в един частен театър, в който правят различни проекти със социална насоченост. Но да, тя се занимава с театър. Няма голям опит пред камера, макар че е снимала и няколко реклами, за чужбина обаче. Когато писах сценария за „Жените наистина плачат“, го писах точно за нас, трите сестри, за Ралица. Само Мария избрахме с кастинг.

Спомням си съвсем първия вариант на сценария, когато още се казваше „Сестри“. Променен ли е сериозно от тогава?

Много, да. Мисля, че само моята линия се е запазила по-цялостно. Впоследствие Веси и Мина се включиха много и всъщност когато кандидатстваха за финансиране пред Arte France Cinema и Euroimages, сценарият бе абсолютно преработен. Този сценарий премина през страшно много трансформации, но посоката все пак e същата като на първия вариант, просто се разгърна в по-голям мащаб. Беше много интересно, защото ние се събирахме на репетиции, на пробни снимки и доста от нещата ги раждахме заедно, на терен. Дори по време на снимки сме променяли някои неща. Така че всъщност всеки е дали своя принос - с идеите, с импровизациите си.

Колко време снимахте филма?

Само Весела и Мина знаят колко точно. Много динамичен и жив бе работният процес, с много импровизации. Когато започнахме снимки, тук, в България, тъкмо се обсъждаше Истанбулската конвенция, променяха се настроенията, имаше протести и ние реагирахме на случващото се. Тоест работата по филма не беше някакъв строен, последователен процес. Всяка от нас, освен това, имаше своите ангажименти, Веси и Мина тогава пътуваха много с „Котка в стената“ (предишния филм на „Активист 38“, който също бе селектиран на престижни европейски фестивали – б.р.). Бяхме планирали през 2020 г. да доснимаме някакви неща – по-мащабни сцени, с масовка, но заради пандемията не успяхме да го направим.

Още в „Котка в стената“ Весела и Мина демонстрират един много интересен авторски почерк, създаващ усещането, че гледаш игрален филм, издържан обаче в репортажна стилистика, т.е. на ръба между документалното и игралното. И тук ли е така?

Да, това си е техният начин на работа. Много важна роля има и операторът Димитър Костов. Той снимаше така, че на терен беше невидим. Не го забелязваш. А това е изключително важно. Художническото око на Мина много помагаше и тя успя да създаде усещането, че всичко е уловено сякаш от скрита камера. Но това си е техният начин на работа, техният стил.

Как работихте заедно трите сестри? С целия емоционален багаж помежду ви?

Много странно беше, защото ние по някакъв начин сякаш си разчиствахме и наши лични сметки, докато снимахме филма. Личният момент има много важна роля в този филм. И съм благодарна на целия останал екип, че ни изтърпя, защото ние сме едно семейство, което не е лесно за изтърпяване. Минахме си през наши преживявания и катарзиси, осъзнахме много неща – всяка една за себе си по отделно и за нашето семейство като цяло, за отношенията ни. И тъй като хем в сърцевината на персонажите сме ние, хем много голяма част от външната фактология е измислена, ни беше и лесно, но и много трудно. Но при всички случаи беше прекрасно, защото Веси като много добра актриса страхотно води, дава ти верния тон и се чувстваш спокоен. Защото, когато нямаш твърд сценарий, а залагаш на импровизацията и момента, лесно можеш да се изгубиш. В такива случаи се намесваше Мина, която казваше: спокойно, никой няма да ни пише двойка, ще си правим колкото си искаме дубли. Това бе основното и най-важното – че не сме на изпит, че не гоним някакъв резултат. Ние се наслаждавахме на процеса, той беше важен за нас. Не сме мислили дали този филм ще се продаде, на какви фестивали ще отиде, дали ще се окаже значим, дали ще разказва важни неща. Просто си отворихме душата и сърцето.

Каква е твоята история във филма?

Моята история е доста лична и е нещо, през което аз наистина минах – следродилна депресия. И исках да го разкажа, защото знам, че много жени минават през такава депресия, но не получават разбиране. Пренебрегва се този проблем.

Къде снимахте?

В София основно. И на едни много магични места в Странджа.

Какво очакваш от Кан? Страхуваш ли се от срещата на филма с публиката?

Най-много се вълнувам, че ще гледам филма, само за това мисля. Естествено, занимавахме се и с драмата за роклите, обувките и така нататък. Надявахме се, че ще се намери фирма, която да ни помогне с дрехите и другите неща, но в интерес на истината нямахме много време да се занимаваме с това. В крайна сметка попаднахме на By Far - две българки, които създават и продават предимно в чужбина и то само онлайн обувки и чанти и те се съгласиха да ни подкрепят. А когато обувките и чантата са ти хубави…

… всичко е наред - основно правило на добрия вкус, на добрия стил въобще. Особено във Франция, където винаги са почитали комбинацията от лека небрежност и шик.

Ние сме жени, важно ни е да изглеждаме добре, но все пак трябва да застанем и зад посланието на филма – не можем да излезем наконтени, като лъскави селебритита … Виждам, че тази година на фестивала много от жените са с прошарени коси. На Оскарите преди няколко месеца ми направи впечатление, че и Франсис Макдорманд, и Клои Жао са без грим, облечени семпло. Явно това е тенденция. Така че не се притесняваме за тези неща, не те са важните. 

 

Как Весела и Мина избраха Мария Бакалова за ролята?

Мария беше на 22, четвърти курс в НАТФИЗ. Веси и Мина обявиха кастинг, на който се явиха около петдесетина момичета, а може би и повече, всяка от които трябваше да изпрати за първия кръг видео материал. На втория кръг останаха 5-6 момичета, които трябваше да правят пробни снимки с Ралица, тъй като двете щяха да играят сестри. Не съм била част от този процес, но си спомням, че избраха Мария, защото самата Ралица усетили най-силна актьорска химия с нея, наистина я е почувствала като сестра. Мария е готина, защото много, много обича актьорската професия, гори в нея, хвърля се, смела е, затова и в „Борат 2“ я избраха. С много сърце я работи тази работа. По време на нашите снимки всъщност тя тръгна по кастингите за „Борат 2“, всъщност именно Ралица й каза за този кастинг. Искам да кажа, че във филма участват и три други много добри актриси, чиито роли, макар и поддържащи, са много важни: Добриела Попова, Диана Спасова и Росица Гевренова. Много сме дискриминирали мъжете, признавам, но имаме един Йосиф Сърчаджиев, който е… приказка!

Знаеш ли вече каква е програмата ви за фестивала?

Веси и Мина казаха, че имаме тежка програма. Те ходят за пореден път в Кан, но казаха, че за първи път усещат, че от ангажименти около фестивала – срещи, интервюта - нямат време за нищо друго. Аз не съм ходила никога във Франция и се надявам да ми остане време да поразгледам, но в крайна сметка не сме на екскурзия. Ще съм щастлива и да имам време, за да гледам филми от фестивалната програма.

Лично за теб какво е мястото на този филм в актьорската ти биография?

Аз отдавна не бях играла и не бях снимала. В последната година едва снимах някакви малки неща. Но си бях загубила актьорското самочувствие. Така че за мен бе най-важното да се върна във форма, да видя къде се намирам. Защото си спомням периода, когато бях около 37-38-годишна и си представях, че възможностите в тази професия вече за залязват за мен. И в други интервюта съм казвала, че актьорската професия е изключително неблагодарна за жени и на 40 години си вече… Но това ще се промени, то се променя вече. Много повече женски истории започват да се разказват. Та този филм ми върна увереността, че някакви хубави неща идват. Когато не снимаш дълго време, губиш самочувствие, а то самочувствието е най-важното. Веси и Мина ми върнаха самочувствието, върнаха ме в моята си кожа.