Kогато бях дете, обичах да оставам сама. Не беше лесно, защото вкъщи винаги беше пълно с хора. Двете ми сестри, татко, мама, а после семейството на голямата ми сестра... Имах странния навик, който се запази и до днес,  да „чаткам“ с чаршафите – подгъвам плата и го прехвърлям през пръстите си, за да издаде един приятен пукащ звук.

Приятен за мен, но не и за всички наоколо. Та ваканциите бяха времето, в което можех да си „чаткам“ поне по час на ден с чаршафите, затова ги обичах. Освен това се оказа, че всъщност обожавам писането на съчинения и преразкази, което правехме в училище, и че никак не обичам така наречените „излизания сред природата“, които трябваше да правим през ваканциите и на които мама и татко особено държаха.

Обичах и ваканциите в Благоевград, когато организирахме „театрални представления“ на общата тераса в двора на баба и дядо или в Шумен, където играехме до 10 навън пред блока.

Със сестра ми ходехме на лагери всяко лято. Нали ги помните онези детски лагери по време на соца, когато се печахме под команда, оправяхме си леглата сутрин, задължително правехме мамба на другарчето по легло и бягахме през прозореца вечер, когато „другарките“ заспят. Но тогава имаше лято. Не като сега.

После, в гимназията започнах да се занимавам с момчета и с жизнено важните проблеми какво да облека и колко точно грим да сложа, за да не изглеждам отчаяна. Освен това четях много. Количества книги, повечето от които не помня. Важно беше книгата да е дебела. Колкото по-дебела, толкова по-умна се чувствах.

Мисля, че горе-долу по това време ваканциите започнаха да ми тежат. Вкъщи няма защо да се гримираш или да мислиш какво да облечеш. Не можеш да се похвалиш на съучениците коя е поредната дебела книга, която четеш. И най-важното – не виждаш любимото момче. А ваканцията е поне 3 месеца! Това е немислимо! Толкова дълго време далеч от суетата! И всичките ни приятели имаха село, по дяволите!

Отгоре на всичко през ваканциите трябва да ходиш на Витоша с вашите, или на море със семейни приятели, които имат грозни синове или досадни дъщери. Или на лагер с мама, която винаги ръководеше артистичната част и ние, като нейни деца, трябваше да се държим прилично и да не сваляме момчета, защото даваме лош пример.

После идва кандидатстването, което запълва ваканцията с ходене на уроци и нерви. Пътувахме с колата (най-после с кола) от град на град, за да се явим във всички университети, все едно не беше ясно къде ще свършим – в НАТФИЗ, естествено. И защо беше цялото това тичане, всички тези уроци, нерви, шестици?!

През лятото на Голямото кандидатстване неприязънта ми към ваканциите определено се задълбочи.

Когато учиш в НАТФИЗ, нямаш ваканция! Това трябва да е ясно на всички, които обичат ваканциите, но по някаква причина решават да учат там. Райско време на денонощни репетиции, купони, конфликти, творчество и физическа умора, която те прави парцал – в хубавия смисъл на думата.

Когато завършиш Академията, попадаш в безтегловността на една безкрайна ваканция и има голяма вероятност истински да намразиш това състояние. Защото ваканцията, разбира се, може въобще да не е безкрайна, ако отидеш на щат в някой театър, но ако не го направиш...

Обичам София. Понякога си мисля дали това не е част от причините да не харесвам ваканциите. Обичам София през ваканцията, но повече ми харесва с хората в нея. Защото светът не е „за двама“, а за много повече от трима. Обичам да отида на театър вечер, да мина по Раковска без причина и да срещна сума ти познати.

Да се обадя на приятелка и тя да ми каже: „Супер, хайде да пием по нещо.“ Да ме извикат на 5 кастинга, от които да спечеля поне един. Да започна нови репетиции или най-добре нов филм. Да си пиша и чета през деня, докато детето е на училище. Да не се налага да правя обяд. Да ми звъни телефонът. Да се виждам със сестрите си през ден.

Да, в последно време няма лято. Да не съм черногледа, но плажовете са под вода тия дни. Не разбирайте, че не обичам морето. Много го обичам! Но ако имам оферта – почивка или работа, ще предпочета второто. Мисля, че така се случва с всички, които работят това, което обичат.

„Мисис Далауей“. След тази книга се отърсих от вината си по отношение на ваканциите. Не че там се говори за това. Просто си помислих, че и аз като една Мисис Далауей предпочитам да се разхождам по улиците на големия град, без значение колко е мръсен или враждебен, а вечер да се отдавам на суета в каквато и да е форма. Може и да е повърхностно, но все тая...