На нея те посвещават както документалния филм „За леля Снеже“, така и анимационния „Заради мама“ (продуциран от „Активист 38“, продуцентската къща на Весела Казакова и Мина Милева), който ще можем да гледаме през ноември. Много личен и по някакъв начин автобиографичен е и проектът, върху който работят в момента – първият им пълнометражен игрален филм с работно заглавие „Сестри“. Наскоро те спечелиха субсидия за развитие на сценарий. Биляна е сценарист, а Весела – продуцент. Историята е за сестри, които откриват една тайна за живота на починалата си майка.

Майка ни не беше майка само на нас трите (Весела и Биляна имат сестра Екатерина, с 8 години по-голяма от тях – б.р.), но и на още много деца, тъй като тя е създател и организатор на детската театрална школа „Камбанка“. След смъртта й щафетата пое сестра ни. Мама почина на 54 години, ние бяхме на 19, първи курс в НАТФИЗ. Тя беше безумно щастлива, че учим в Академията, тъй като след училище по настояване на баща ни, който е икономист, ние кандидатствахме в Икономическия и ни приеха. А мама явно дълбоко си е мечтаела да поемем по нейния път. Следващата година клас в НАТФИЗ вземаше Стефан Данаилов и ние кандидатствахме, приеха ни и после учихме паралелно и в двете учебни заведения. Мама обаче не успя да види нито един наш открит урок и не стана свидетел на нито една наша награда. За нас това е голяма мъка и болка, защото точно когато вече можехме професионално да обменяме опит, тя си отиде.

Беше силен характер, силна личност и свободен човек. Гледаше на кафе, на карти, занимаваше се с астрология, непрекъснато смъкваше пердетата у дома, за да шие костюми за децата от „Камбанка“. И у нас непрекъснато имаше много, много хора... един непрестанен купон. Тя беше много сръчна, бърза, организирана. Ходеше на работа от 8 до 5 в Дома на детето, ръководеше трупата, гледаше три деца и мъж, чистеше, миеше, готвеше... И винаги изглеждаше добре – с хубави и често собственоръчно ушити дрехи, хубава коса, прекрасен маникюр. Никой не разбра как успява. Ние, уж момичета, грам не й помагахме за нищо. Не похващахме домакинска работа, а най-нахално се чудехме как може вечер да заспива пред телевизора на толкова интересен филм! Често обаче нямаше възможност и това да направи, защото вкъщи се изтърсваше тумба от трийсетина души на гости и тя до три през нощта например седи с тях и има сили да се забавлява, да изслушва. Беше фурия! И изведнъж това свърши. Може би ако мъжът, бащата, си отиде, това няма да се усети по този начин. По друг – да, но не по този, защото жената създава уюта, прави дома, дава му живот.

След смъртта й се случи нещо много странно с нашето семейство. Вместо да се сплотим, ние просто се пръснахме на различни страни. Всеки със своята компания. Всеки сякаш искаше да е далеч, далеч от пустия дом и неговите обитатели. Не сме се карали, не сме се мразили, просто за едни шест години се разпиляхме.

В един момент баща ни взе да ни събира на някакви обеди, които постепенно станаха традиция. И полека лека започнахме да си споделяме за този период, за тези 6 години, в които всеки сам се бореше с тъгата си. И постепенно започнахме да си казваме: Липсваш ми! Обичам те! Взехме да се прегръщаме. Всъщност след като мама си отиде, ние започнахме да откриваме баща ни, който до този момент беше съвсем чужд на нашите вътрешни светове.

Пазим всичките й дрехи, бижутата ги взеха нашите племеннички. И двете носим по една от мамините малки черни рокли. Нито една от нас обаче не наследи нито прекрасните й пъстри очи, нито правилния й нос. И трите сме „носльовци“ като баща ни – със странни носове. Мама познаваше татко по носа дори когато той плуваше по гръб навътре в морето.

Освобождаването

Весела: През 2004 г. играх „Антигона“ в „Сфумато“. Спомням си всичко много ясно. Тогава за първи път след смъртта й забравих да я призова преди представлението. Иначе преди всяко представление си казвах наум нещо от типа – да е с мен и че го правя за нея. А тогава забравих. И после си казах: Аз се освободих и освободих и мама. Защото не може ти да изискваш цял живот тя да те „подпира“. Аз чувствах особена сила след смърт-та на майка ми. Все едно сгъстена енергия, много е странно. Чувствах се много силна и много свободна, защото знаех, че майка ми е зад мен. Просто го усещах. Усещах, когато е там и когато я няма.

Биляна: Аз още не съм се освободила. Имам чувство за вина. Като тийнейджърка бях много дарк, все сопната, черна, намусена, дразня се на всичко. И все й разправях: „Не ми обяснявай! Аз знам всичко!“ Веднъж й се сопнах по-грубо и тя ми зашлеви един шамар. И видях в очите й такова разочарование от мен! Обаче й отвърнах: „Е сега ще избягам от вкъщи да видиш!“ Луда я правехме! Голямата ни сестра все с някакви гаджета имаше проблеми, тропаха по вратите. Ужас! И за нищо не можахме да й се извиним. Освен това, когато тя почина, аз вече бях излязла от семейството и живеех с Румен (Угрински, водещ на „Господари на ефира“, двамата вече са семейство и имат дъщеричка – б.р.). Не се виждахме често и изпитвах такава вина, че не съм била с нея достатъчно, че не съм й показала колко я обичам. И после, когато станах майка, имах да я питам за толкова много неща! Основно: мамо, откъде да започна? Ето този въпрос не й зададох. Оказах се с едно бебе в ръцете и не знаех откъде да започна. Весела обича да казва, че е най-добре, като имаш дете, да имаш и майка – и е точно така. Честно казано, понякога обвинявам мама, че си отиде толкова рано, че ни изостави на произвола на съдбата.

Споменът

Весела: Спомням си допира на ръката й, която беше точно толкова голяма, колкото и главата ми, когато бях малка.

Биляна: Тя беше винаги много топличка, като печка. Като лягах при нея в леглото, тя допираше устни до гръбчето ми и ми „пускаше топло“.

Съветът

Весела: Веднъж, докато репетирахме нещо в школата, ама бяхме някакви вяли, тя ни каза: „Вие като правите любов, семки ли люпите, вестник ли четете!“ Разбрах го в смисъл, че като си жив и си здрав и работиш, трябва да си въодушевен, да не си безразличен. Тя така правеше всичко – влагаше цялата си енергия, цялото си сърце. Никога не я видяхме да седи и да чете вестник например. Иначе ние с нея за секс не сме говорили, не стигнахме до тази тема. Тя беше много деликатен човек, пък и обществото беше такова. Може би ние просто повече се срамувахме. Не бяхме съвсем пък малки, бяхме минали поне през тийнейджърските „натисканици“, но не сме споделяли – и жалко. Най ми липсва, че не успяхме да постигнем дълбочина в общуването. Не беше вече до нас, когато започнахме да трупаме житейски опит.

Биляна: Да гледам хората в очите – това научих от нея.

Повече за специалния проект на EVA "Всичко за майка ми" може да прочетете тук, тук и тук.