Съвременната попкултура познава сестрите Бела и Джиджи Хадид, Кендъл и Кайли Дженър, Кара и Попи Делевин, но през 60-те години на миналия век Франция дава на света един истински иконичен сестрински дует – актрисите Франсоаз Дорлеак и Катрин Деньов. Съдбата обаче има свое мнение по въпроса.
На 26 юни 1967 г. близо до Ница едно взето под наем „Рено 10“, движещо се с доста висока скорост, поднася върху мократа настилка и се забива в крайпътен стълб. Зад волана е младата актриса Франсоаз Дорлеак. По онова време двете с по-малката й сестра Катрин Деньов вече са сред звездите на френското кино. 25-годишната Дорлеак бърза, за да се присъедини към сестра си и екипа за премиерата на прелестния филм мюзикъл „Госпожиците от Рошфор“ („The Young Girls Of Rochefort“) на режисьора Жак Деми (едно от класическите вдъхновения на Деймиън Шазел за филма „Ла Ла Ленд“).
Колата избухва в пламъци и според очевидци Франсоаз дори не е могла да излезе от смачкания автомобил. За Катрин Деньов мисълта за последните мигове на сестра й е непоносима. Тогава Катрин е само на 22 и датата 26 юни завинаги се превръща за нея в най-, най-тъжния ден в годината. „Загубата на сестра ми е най-болезненото нещо, което съм преживяла“ – признава легендата на френското кино в интервю 55 години по-късно. Нужен ѝ е повече от половин век, за да проговори публично за смъртта на Франсоаз.
Двете израстват неразделни – винаги заедно, винаги, както се пее в един естраден шлагер. Спят на двуетажно легло, явяват се заедно на прослушвания, мечтаят и се борят да сбъдват мечтите си заедно. Родителите им Рене и Морис Дорлеак са актьори и двете сестри (има и трета – Силви, най-малката, както и по-голям полубрат Еме от предишна връзка на майка им, но осиновен от Морис) влизат в шоубизнеса още като 10–12-годишни деца. Франсоаз е ужасно буйна и винаги прави каквото си иска. Става модел на Dior, снима се за Vogue, сама се записва във Френската академия за драматично изкуство, сама отсява ролите си. След като навършва пълнолетие, се снима в по два, а понякога дори в по три филма на година. Сред тях са култовите „Човекът от Рио“ (1964) на Филип де Брока, „Нежна кожа“ (1964) на Франсоа Трюфо, „Задънена улица“ (1966) на Роман Полански. Живее и работи на скорост, свръхинтензивно, сякаш с предчувствието, че няма много време пред себе си.
Vogue наричат Франсоаз gamine fatale, т.е. фаталното момиче – по аналогия с прочутия израз femme fatale или фаталната жена. Никой не би посмял да натовари госпожица Дорлеак с тежката „титла“ жена, защото тя категорично отказва да порасне. „Мисля за себе си като за романтично момиче, което непрекъснато мечтае за любов и за мъжа, за когото ще се омъжи, и което танцува, когато се чувства щастливо“ – казва тя. Всички знаят – актрисата неведнъж е признавала, че изпитва смъртен страх от… смъртта, но също така и от възрастта, от остаряването.
Катрин няма особено време да мисли за подобни неща – едва 20-годишна тя е родила сина си Кристиян от връзката си с режисьора Роже Вадим (който вече е известен като откривателя на Бри-джит Бардо с филма си „И Бог създаде жената“) и е омъжена за първия си и единствен официален съпруг – фотографа Дейвид Бейли. Двете със сестра й решават да се разграничат една от друга, не без намесата на Роже Вадим. Първо чрез фамилиите, като Катрин приема моминската фамилия на майка си Деньов, а след това и с цвета на косата си – тъмният цвят остава за Франсоаз, а по-малката сестра се превръща в блондинка. Пътищата им бавно започват да се разделят. По онова време Дорлеак ненавижда чипия си нос и смята, че лицето й е ужасно асиметрично. Именно в това асиметрично лице обаче младият тогава режисьор Кен Ръсел открива неистовостта, от която се нуждае за своя ранен филм „Billion Dollar Brain“. Ръсел е убеден, че Франсоаз Дорлеак ще стане световна звезда. Според една от версиите именно за да довърши снимките на въпросния филм на бъдещия голям британски режисьор, Франсоаз бърза да хване самолета за Лондон от летището в Ница, наема фаталното рено в онзи фатален юнски ден и натиска газта докрай.
Скоро след смъртта на Франсоаз Катрин Деньов се снима в култовия филм на Луис Бунюел „Дневна красавица“ и за дълго, дълго време скрива от света раненото си сърце зад маската на студената непроницаемост. Останалото, както се казва, е история.
