И непрекъснато.

Да, и не е достатъчно да те показват по телевизията. Мисля, че по-младите хора носят тази отвореност. В Холандия например никога не съм крил, че съм българин. Напротив, имах самочувствие. Защото носех друг контекст, друга култура. Това ми помогна и по-късно, когато започнах да работя с „Българските гласове“. Аз съм изцяло плод на градската култура. Даже не съм имал село за през лятото.

И при мен е същото.

Това изисква усилие от нас да разберем, че сме манипулирани.

В какъв смисъл?

Нашето поколение има резистентност към българска история и фолклор. През социализма те бяха превърнати в клишета, с които сме били много манипулирани, за да се създаде политическа идентичност. И мислим, че не са интересни, а те са, зависи от подхода. Във „Възвишение“ както текстът на Милен Русков, така и филмът на Виктор Божинов и всички, които участват, се опитаха да създадат различна гледна точка – не толкова към величието на българската история, колкото към драмата на човека. И е голям филм, защото прави връзка с историята през човешкото и през индивида. Важно е човек да може да общува със света, да пътува, да се среща с различни хора, защото срещата с различностите му дава свободата да вижда истината. Като моята среща с Лиса Джерард.

Какво ти даде тя?

Различен поглед и голямо приятелство. Когато чуеш как през 80-те години с Dead Can Dance са били на ръба на криза и някой й е подарил билет за концерт на „Мистерията на българските гласове“ в Лондон и това е било едно от най-щастливите преживявания в живота й, гледната ти точка се променя. Говорех за нея именно защото споделянето на подобно преживяване може да ти помогне да погледнеш на нещо, което иначе смяташ за „локално“ и „българско“, като на световно, превърнало се в универсален културен опит и принадлежащо на целия свят. когато останеш затворен в едно малко общество, заживяваш с всичките му предразсъдъци. Понякога това може да стане пречка за развитието както на индивида, така и на обществото.

Как се запознахте с Лиса Джерард?

Това е сред най-прекрасните неща в живота ми. Благодарен съм, че имах възможността да я срещна и да общувам с нея. Dead Can Dance беше едно от най-големите ни вдъхновения с „Тибетски сърца“ навремето и за мен беше много вълнуващо да работя с Лиса. Изключителна е. Стана един от много близките на сърцето ми хора. Посрещнахме я с Бояна Бункова, издател на този проект, на софийското летище. Лиса пристига и нямаше как да заподозреш, че е световна звезда. Много земна. Просто излезе и помоли да изпуши една цигара. Имаше рожден ден, но не празнува, за да се настрои за срещата си с „Мистерията на българските гласове“. Сближихме се по време на звукозаписните сесии, не е слагала никакви прегради. Веднага влиза в контакт и започвате да говорите на един език. На сцената винаги дава възможност за повече аплодисменти за диригента и за хора.

Беше интересно, когато се наложи да остане в България за десет дни преди първия концерт в Брюксел. Прекара ги в семейната къща на Бояна в село Хухла. Лиса е много сладкодумна и разказваше, че се е опитвала да имитира наши гласове, след което загубва гласа си за една година. И беше толкова интересно, че се загубихме по пътя и стигнахме до границата с Турция. С проекта обиколихме цяла Европа, в най-големите зали, и то разпродадени. Като в сън.

Случва ли ти се да изпитваш носталгия?

Не. Мисля, че има смисъл да се гледа в настоящето, и особено ме интересува бъдещето.

Какво подготвяш за него?

Сега работим върху един проект „Портрети на непознатото“ – музикално-драматично-визуален пърформанс, колаборация между мен, Явор Гърдев, с когото сме учили философия пет години, и Венелин Шурелов. Премиерата ще бъде на Варненския международен театрален фестивал, който ни продуцира, на 10 и 12 юли.

За какво пеят ветровете?

„Песента на ветровете“ е концерт с моя авторска музика. В нея съчетавам различни звучности, с които работя през последните години в киното, в театъра, фолклор и съвременна класическа музика. Използваме вятъра като метафора. Участват различни изпълнители, Софийски солисти, тромпетистът Росен Захариев, известен повече от джаз сцената, първото сопрано на „Мистерията на българските гласове“ и на „Ева квартет“ Гергана Димитрова и оперната певица Пламена Гергинова. Няма фабула. На 1 юли ще е следващият спектакъл, с финансовата подкрепа на Министерството на културата и с подкрепата  на Столична община – Столична програма „Култура“. И Виктор Божинов ще го заснеме и ще го превърне в аудио-визуален продукт.

Какво правиш, когато не работиш?

Май в работата е целият ми фокус. Иначе прекарвам време със семейството ми – със сина ми Руси. Кръстен е на баща ми, Бог да го прости, и съпругата ми, с майка ми, приятели. Не ходя много на културни мероприятия.

Каква музика харесваш и слушаш сега?

Не, аз почти не слушам вече музика. Когато не я правя, предпочитам по-скоро да си говоря с някого като сега.