Ако някой е роден на ул. „Паренсов“ в сърцето на София, от дете е учил пиано при завършила при един от учениците на Ференц Лист учителка, тичал е по коридорите на Руската гимназия до бившето Народно събрание, има диплома по философия от Софийския университет и по музика от Ротердам. Ако през 90-те е бил на гребена на електронните партита на „Метрополис“ с „Тибетски сърца“, ако е писал парчетата на Белослава, Ирина Флорин и Мариус Куркински, които всички харесваме. Ако има награди за театрална и филмова музика, ако е обиколил Европа като музикален директор на концертите на „БууЧииМиш“ – последния албум на „Мистерията на българските гласове“ с участието на Лиса Джерард, в който участва като основен композитор. Не следва ли той да е претенциозен, сноб и човек с голямо самочувствие? Защото Петър Дундаков въобще не е такъв.

С широко отворените му очи, светлата усмивка, дълбочината му и лекотата, с която общува, не ти оставя възможност да се изненадаш. А времето за разговора ни е с продължителност едно фрапе в Once Upon A Time, на гърба на Народната библиотека. В този разговор Дундаков присъства с къдрици, мекота, отворен ум, свободен дух и, доколкото усещам, съзнание каква е отговорността на свободата.

С идването си моли да сменим масата, защото се оказваме точно до колоната с музика. Предпочита да е тихо. Най-новият му проект, чиято премиера беше на 28 април, се казва „Песента на ветровете“ – мултимедиен спектакъл, обединяващ различни музикални стилове, авторски пиеси за струнен оркестър, сопрано, флюгелхорн и фонограма. Негова музика можете да чуете в „Голата истина за група Жигули“, в момента по кината, ако вече не я слушате в Ютюб. Негов беше музикалният разказ във великолепния български филм „Възвишение“. Писал е много и различна музика и притежава такова количество вдъхновение, че за два часа по време на разговора ни не мигна нито веднъж. Или го е направил скришно.

Как изглеждаш, когато пишеш музика?

Налудничаво. Работа като всяка друга, но изисква силно отдаване. Ставам чувствителен. Понякога не мога да спя. Ставам в шест. Най-любимо ми е да усетя как идва денят. За себе си съм открил, че сутрешната енергия е най-силната, докъм 11–12 часа. След това има лек спад и после горе-долу от 5 докъм 8 пак има възможност да работиш ефективно. Налага ми се да оставам до късно през нощта, но не я харесвам като време за работа. Тогава предпочитам да си почивам и да се забавлявам.

Когато следвах в Холандия, учителят ми каза още в първите часове по композиция, че писането на музика е работа. Както с правенето на хляба, трябва да го вършиш всеки ден. Ставаш и не очакваш вдъхновение. Трябва да го предизвикаш. За мен тази гледна точка към творчеството е по-вярна. Мисля, че вдъхновението не идва от музиката, а от живота, от начина, по който живееш и как се чувстваш, понякога от периода, през който преминаваш. И си спомням, ако се върнем към вдъхновението, първите дни, в които започнах да композирам различно от това просто да напиша мелодия. Дадох си сметка колко е важна интуицията. Моят преподавател, който беше една от основните причини да остана толкова години в Холандия, казваше, че трябва да опиташ да влезеш максимално дълбоко в това, с което се занимаваш, и оттам да ползваш единствено интуицията си. И че винаги нивото на идеите ти трябва да е с една крачка по-голямо от техническото ти ниво. Защото иначе няма да се развиеш. Тоест трябва да имаш силата да правиш крачки към непознати неща.

Например?

Музиката, която правех през 90-те, не само ме издържаше, но благодарение на нея успях да замина да уча в Холандия. Твърдо бях решил, че няма да пиша поп песни. Исках да се занимавам със сериозна музика и да  вървя по нови пътища. Чудех се дали да не остана в Нидерландия, от друга страна – сърцето ми винаги е било в този град (София).  И това колебание продължи известен период, докато един ден осъзнах, че по-важното е не къде съм, а че всяка сутрин се събуждам с енергия и желанието да правя нещо. И може да го смятам за даденост и нещо естествено, но то не е и трябва да съм много благодарен. Защото може един ден да се събудя и нищо да не ми се прави, където и да съм по света.  Сигурно така изглежда липсата на вдъхновение. Трябва да сме много благодарни, че сутрин се събуждаме, че сме здрави, че имаме мечти и цели.

Как избра да учиш в Холандия?

Интуитивно. Не говорех много езици. Тя беше сред страните, в които можеш да се оправиш на английски. И с помощта на мой състудент по философия, защото и от компютри много не разбирах, пратихме имейли. Отговориха ми от два музикални университета. Пратих демо записи. Бях на турне с „Тибетски сърца“, когато ме поканиха на разговор в Ротердам. Вече чувствахме любовта на публиката. Можеше да се прочете по нещо за нас или за групата и в някоя светска хроничка.

Не, моите не бяха точно такива. Бях завършил първото си образование в СУ по философия и усещах това, което правя, по някакъв начин изчерпано. За да продължа, трябваше да отида на друго ниво. А в Холандия заставаш на ново място без хълм, без планини. Няма какво да те прикрие. И в географски, и в духовен смисъл е изключително равнопоставено и толерантно. Всеки може да бъде забелязан. Там отидох на около 30 години. Преди да замина, бях много зает, непрекъснато някой звънеше, търсеше ме. В Холандия започнах отначало. Никой не ме познаваше. Започнах да създавам приятелства. И основно прекарвах време със себе си, във вътрешни самонаблюдения. Не ми се беше случвало от 15–16-годишен. Освен това откриваш изцяло нова кодова система, създаваш си изцяло ново разбиране за нещата. Спомням си как, когато ме питаха какво съм правел и казвах електронна музика, хората не се впечатляваха толкова, както у нас. Там тази мода беше попреминала. И литературата, която беше модерно да се чете, беше различна. Всяка култура има различен архив. За да започнеш да четеш кодовете на едно общество, се иска време. Свързано е с вътрешна промяна. И е много вдъхновяващо и полезно. Трудно е, защото трябва да махнеш всички вътрешни опори, които си изграждал. Но специално за мен това беше едно от най-смислените неща, които съм правил през живота си, и то напълно съзнателно.

Споменавал си, че харесваш израза – Being normal, it’s crazy enough („Да бъдеш нормален е вече достатъчно шантаво“). Да напуснеш България, когато си на вълната на мейнстрийма, сигурно на много хора би прозвучало повече като лудост, отколкото като нещо нормално.

Ха-ха-ха, това е според мен изкуството на живеенето – как да поддържаш вдъхновението към живота. Изразът е типично холандски. Може би контекстът му е холандското общество, което е калвинистко. Те са много директни и не робуват на предразсъдъци, за разлика от нас, които колкото и да се стремим да се представим за европейци, сме по-ориенталски, по-южен тип.

С цялата му красота и грозота.

Да, но красотата можеш да я разбереш, когато се отдръпнеш. По време на социализма не можеше да се пътува. Специално за моето поколение Западът беше някаква манна небесна. Гледаш американски филм и си казваш – някъде животът тече по-добре и ето, нашият не тече добре, защото някой ни отделя по политически причини. Когато отидох в Холандия, изведнъж нямаше друга земя, която да лелея. Бях в центъра на света и се занимавах с това, което искам. И загубих лукса да има свят, в който нещата се случват по-добре. Основното, което работи тогава, е не откъде идваш, къде си бил, а кой си сега и какво искаш да правиш. И поне в моето лично развитие това ми даде усещането за качване на друго ниво. Не казвам по-високо, някак си по-дълбоко. Защото понякога в малките общества, както в малкия град, хората бързо се задоволяват да станат първи. А с това губят възможността да осъзнаят, че светът освен нависоко се развива и нашироко.