Признавам, разговорът със Здрава Каменова има терапевтичен ефект. Тя е от хората, чиято енергия и добрина действат като силна и здрава прегръдка, вдъхваща увереност, че всичко е възможно. Че някой там горе обича именно теб и прави всичко възможно да раздуха облаците и да покани слънцето на твоята улица.

Независимо дали пише авторски или драматургични текстове, играе на сцена или пред камера, дублира филмови продукции или просто записва в движение всички мисли, които пресичат кръстовищата на ума й, Здрава е същинско природно явление. Малко са хората, които притежават дарбата да разпръскват толкова добрина. С лекота те кара да повярваш, че онази така любима фраза на Скарлет О’Хара: „И утре е ден“, не е само литературно хрумване на Маргарет Мичъл в „Отнесени от вихъра“, а мантра, която, повтаряйки, сякаш сбъдваш.

За голяма част от публиката Здрава Каменова е чаровната доктор Кунка/Кети Атанасова от сериала „Откраднат живот“. За почитателите си е гейзер от енергия и на театралната сцена, и на големия екран. Автор е на повече от 25 текста за театрални постановки, за някои от които има награди, за други – номинации, а за трети – наградата е споделеният полет с любимите партньори в артистичното приключение. За тях си говорим с наслада и с обещанието, че и утре е ден.

Здрава, откъде се е появило хубавото ти име?

Планът е бил да се казвам Здравка като баба ми. Раждането ми е продължило два дни. Доста трудно съм се пръкнала и докато майка ми е била между този и онзи свят, я осенила идеята за необичайното ми име. Умореният акушер се навел да я попита: „Как ще кръстим момичето?“, „Ами Здрава!“. А той: „Е, че ние за това име ли се мъчихме толкова много?!“. Но аз го обожавам, смятам, че ми дава много. А баба ми от малка все повтаряше какъв хубав псевдоним за писателка е. И ме ориса.  

Кога усети, че изкуството е важно за теб?

Бях от децата, които наблюдават другите. Рядко играех, много четях и в училище ме наричаха „момичето, което не се усмихва“. Странно, нали?! От 6-годишна поглъщах най-различни книги и според мен това предопредели всичко – не мога да си представя изобщо каква щях да бъда без книгите, театъра, музиката. Но после реших, че не може да се гледа толкова сериозно на света, защото така той става страшен. Благодарение на Йордан Радичков и Кърт Вонегът се запознах с иронията и онзи благ поглед към нещата. И като се хванах за смеха, не го пускам. И от „момичето, което не се усмихва“, се превърнах в „момичето, което постоянно разсмива“.

След един „Икар“ (през 2004-та за „Карлсон и дребосъчето“) кои награди са ти най-важни?

Най-важни са ми хората: актьорите, авторите, режисьорите, с които живеем в едно общо пространство, докато мислим и репетираме новия проект, новата пиеса. Те са моите златни Икари, но със сърца. Доста от тях се превърнаха в добри и верни приятели: Богдана Трифонова, Гергана Димитрова, Яна Огнянова, Юлия Коларова, Стефания Колева, Мариана Събева. Един „Икар“ може ли да ти се обади и да те пита: „Как си?“, да ти пее пред прозореца, когато имаш рожден ден, да ти ушие част от костюма, да ти гледа кучето?

Фина, миниатюрна, но мултифункционална – преводач, актриса на сцена, пред камера, озвучаваща филми, автор на книги, драматург – как успяваш с всичко? Че и с две деца!

Ами, фина?! По-скоро пухкава, но колкото и да се иронизирам на сцената, обичам несъвършенствата си. Малко скучно е да си перфектна. Относно справянето – ами то всичкото уж е работа, но всъщност е игра. А на човек спира ли да му се играе? Май не! Така на шега става всичко. Пък и децата ми са много добри, а и мъжете в живота ми са свестни и винаги са насреща. Работата ми не е изолирана от семейството ми, всички са включени косвено или директно. Той, театърът, си е магия. Децата идват на репетиции и пишат домашни по сцената. Приятелят ми Светльо вече се включи като съавтор в „Извънредно положение“ и „Извънредно любовно“. Даде доста и за новия спектакъл „Машините са кучки“ – в него героинята ми трябва да си говори с джипиеса в колата, с интелигентния асистент в телефона й. Тъй като аз съм доста зле точно с комуникацията с машините, постоянно го питах: „А какво ще стане, ако машината се развали, и кое точно й се разваля?“.

Телевизията днес дава шанс на много актьори да усетят обожанието на публиката, което прави и сериалът „Откраднат живот“. Къде сърцето ти трепти най-силно – на сцената, пред камерата или в звукозаписното студио?

Най-любимо ми е на сцената, когато играя свой текст, но да се роди импровизация с партньора и да избягаме от текста за малко, да заведем себе си и публиката на още по-шантаво място във въображението ни. Ето това не го заменям за нищо. Този пакостлив адреналин, дето не знаеш накъде ще те отведе, но го яхваш. Иначе наистина „Откраднат живот“ ме показа на хората и съм благодарна. Ако пак се случи възможност да играя пред камера, не бих я пренебрегнала. Но в сериала си част от огромна машина, а в театъра, който правя аз с моите приятели, всичко е в нашите ръце – и отговорността, и радостта, и публиката е там. Чуваме я как се смее, притихва, диша. Вълшебство си е!

Готвите премиера на спектакъла „Машините са кучки“ на сцената на артцентър „Сити марк“. Текстът е съвместно приключение с Гергана Димитрова, с която преди няколко години печелите „Аскеер“ за най-добър драматургичен текст с „Праехидно“. Разкажи ни нещо повече за тази авантюра?

Да работя с Гергана Димитрова е нещо, което не отказвам. Тя казва да скачаме и аз вече прикляквам за отскока. Идеята хрумна на Иво Стаменов-Ото, който имал инцидент с колата си, с джипиеса си и с телефона си едновременно, и си казал: „Това е толкова забавно, но ще е още по-забавно, ако се случи на Здрава“. Аз съм човекът антитехнология. По летищата винаги моят електронен билет не може да се отвори или точно на паспортната проверка ми спира батерията, джипиесът ми говори на чужди езици, не успях да стана шофьор, въпреки че пробвах два пъти, просто ми е прекалено интересно всичко около пътя. И ето, една емоционална жена тръгва на път, за да се срещне с мъж, в когото се е влюбила онлайн, и става тя каквато става. В представлението всички машини се играят от един мъж, прекрасния актьор Александър Митрев. Визията, музиката са дело на Никола Налбантов и Павел Терзийски, това са хора, които обожавам. То талант, то чудо…

Как преминаваш през раздялата, успяваш ли да балансираш между живота преди Кирил (бившият съпруг на Здрава, актьорът Кирил Йорданов, който също участва в сериала „Откраднат живот“) и след него?

Как се преминава през раздяла: с благодарност към всичко преживяно и с надежда да е за добро за всички. Май и тук театърът ни помага. Кирил все още играе в Сатиричния театър пиесата, която написах за него – „Помощ, имам две деца“, а обмисляме да й направим и продължение.