Ирена Иванова, с писателския псевдоним Рене Карабаш, спечели горещи почитатели и наградата „Елиас Канети“ още с първия си роман „Остайница“, вдъхновен от клетвените девици в Албания – древен обичай, който превръща в мъж момичето в семейство, останало без баща и синове. Ирена може да е писателка, но има и „Златен леопард“ от Локарно, „Сърцето на Сараево“, „Конят на Стокхолм“ и „Златна роза“ за главна женска роля във филма „Безбог“. Там играе медицинска сестра, която продава личните карти на пациенти с деменция на черния пазар и ври в собствения си ад.

През последната половин година на пазара се появиха и да, разграбиха, още две нейни книги – стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ и епистоларът „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ (те, както и първата й стихосбирка от 2015 г. „Хълбоци и пеперуди“, са издадени от „Жанет 45“). Събрала е материали за следваща книга. Работи като сценарист по още таен телевизионен проект, мечтае да постави в театъра „Остайница“. Преподава творческо писане. И работи над себе си с помощта на пало санто и аромат от борови иглички.

Но всичко това идва след едно великолепно, диво като водопад детство в ловешкото село Александрово.

Давате ли си сметка какъв шанс сте имали, че сте расли в среда, ненатоварена с родителски амбиции? Понякога съжалявам деца на приятели, които нямат свободен миг от уроци по арфа, грънчарство, езда, тенис, ски. Училището – отделно. Кога имат време да скучаят-мечтаят, не знам.

И аз съм правила всичко това, но на село. Не съм ходила на плуване в басейн, ходила съм на плуване в река с децата, не съм ходила на грънчарство, но в реката имаше големи буци глина, вадехме ги и правехме разни неща, играли сме на футбол, на какво ли не. Случваше се естествено. Спомням си единствено едни частни уроци по немски – мама записа мен и сестра ми, но бяхме много малки и нищо не излезе. След това така или иначе се занимавахме с езици (Ирена е завършила приложна лингвистика с английски и френски във Великотърновския университет, специализирала е в Западния католически университет в Анже, Франция). Сестра ми също е преводачка с френски, английски, преподава френски. Аз съм имала прекрасно детство с толкова много живот и природа. И толкова много смърт. Затова в книгите ми има много и смърт, и живот. Дървото расте и нагоре, и надолу.

В абсолютно великолепния ви предговор към „Братовчедката на Зорбас“ описвате интересните обичаи на Северозапада, свързани със смъртта. Като в балада. За тях пише и Русана Бърдарска в книгата си „Опитът“.

Преди да стане полицай, баща ми беше озеленител. Правеше всичко – и погребваше хора. Имаше трактор с катафалка, която седеше пред нас – малко черно ремарке с две пейки, в средата се слага покойникът. Качвахме се да си играем на нея, гонеха ни постоянно, защото не било прилично. Къщата ни е точно на кръстопът, едната улица води към циганската махала, другата – към влашката. При нас има мохамедани и християни. Всички мъртви от махалите минаваха покрай нашата къща. Ние със сестра ми тичахме до прозореца да гледаме, имаше си оркестър отзад, все едно е Кустурица. Хората си реват, мъртвият си спи. За мен смъртта беше като някакъв сън. След това чакахме тати да ни донесе от панихидата питка с хамбургски салам, жито, сладки. Хапвахме си и продължавахме да играем. Но това не ме предпази от страха от смъртта.

Когато я видях в семейството. Дядо ми е починал, когато съм била много малка. Вероятно съм го усетила на енергийно ниво, не и с разсъдъка си. Не ме плашеше, когато виждах „спящи“ хора. Аз съм се срещала със смъртта и при животните. На село животните са за прехрана. Правила съм всичко, от дране на агне до скубане на пъдпъдъци, кокошки. Караха ме да стрелям по врабчета и гълъби, но аз не исках да ги уцелвам. Детето прекарва смъртта през играта. През смеха и жестокостта. Осъзнаването дойде много по-късно. Бях в университета, когато почина баба ми, тази, която живееше с нас, за мен това беше голяма загуба. Но страхът от смъртта започва още в утробата. Така е и в „Остайница“. Майка ми е прокървила много рано с мен и се е страхувала да не ме изгуби, почти цялата  си бременност е прекарала в болница за задържане. Този страх за плода се пренася в плода. И аз съм обременена с него. Добре че са психотерапевтите.

Може би не трябва толкова да се страхуваме от страха, защото той може да натисне спусъка на въображението.

Естествено. Неслучайно при артистите имаме толкова психози, неврози, хипохондрии. Създаваме неща, които са много близо до подземното царство. Страхът идва от егото, разбира се. Егото е раздуто и с него се раздува и болковото тяло. Но за да станеш канал за това, което идва от Бога, от твореца, трябва да махнеш страха, да махнеш егото, да станеш един чист канал. Въпросът е да не се бъркат думите, които идват в главата от егото, с думите, които идват от Бог.

Как се появи образът на Омар, който пише до бъдещата си съпруга? На човека с глава на омар.

Вдъхнови ме филмът на режисьора Йоргос Лантимос „Омарът“, където в един хотел живеят най-различни животни. Освен това аз съм зодия Рак. Типично за раците е да се обсебват емоционално от партньора си. Така започват писмата на Омар, който обяснява колко е нормално да бъдеш обсебен от другия („Да се отделя от теб? Възможно ли е да се отдели месото от костта…?“). Пишейки тези писма дълго време, работех и върху себе си. Започнах да разбирам, че рачешката обсесия да се хванеш за другия не е любов. Любовта е в свободата, в това да пуснеш другия. И книгата минава през осъзнаването, че имаш най-силна нужда от себе си, и едва тогава, когато се срещнеш със себе си, както стана и при мен, се появява човекът, когото искаш. Защото ти вече си станал това, което искаш.  

Яли ли сте омар?

Не съм, но предстои. Сложила съм си го в To Do листа за тази година, но предпочитам да го ям в Занзибар, ще е доста по-евтино, отколкото в България. Много раци съм яла. С баща ми ходехме за раци по язовири и на морето. Вадехме ги от скалите с пръчки. Иначе за омарите – мисля да направя спектакъл с „Писмата на Омар“.

Бихте ли се качили лично на сцената?

Не съм мислила. Играла съм в театър. В главната роля в „Развод по български“ в Ловешкия театър. И в представления на Ловешката езикова гимназия. Аз съм учила в нея. Това е гимназията от филма „Вчера“, там завършващият випуск по традиция прави представление.

Филмът там ли е сниман?

Имало е забрана да се снима там, затова е сниман в Пловдивската езикова гимназия. Влади Даверов пише сценария по действителен случай. В юзината в Ловеч наистина умира момче и наистина е имало дъщеря на дипломат, въвлечена в любовна история. Докато учех, всички неща от филма си бяха там. Уникални традиции. Не само на абитуриентския бал, а всяка вечер се събирахме с китарите и правехме клетва. Пееше се песента от филма. Самите учители ни учеха да сме сплотени. Постоянно ни водеха на театър, на концерти, изкуството се ценеше. Правехме вестници, фестивали. Живеехме в общежития, женско и мъжко. Вечер в 10 ни заключваха. Сградата е на хълм, преди е била на девическо училище и има огромни каменни стени с дървета отпред. Момчетата идваха с китари, качваха се по дърветата и ни правеха серенади всяка седмица. Пеехме с тях. След това някои от нас бягахме през прозорците. Има т.нар. бягство, когато завършваме 12. клас. През нощта отиваме в парка Стратеш с китарите. Идеята е да се берат цветя, които се подаряват на завършващите на другия ден. Аз често се връщам в гимназията.