Откриваш ли в нея нещо от твоя тийнейджърски облик?

София е много емоционална. Тя е Иван плюс мен на n-та степен, което е хубаво, но много ще й пречи в живота. Това с тийнейджърството много ме плаши. Надявам се да е кротка. Но не мога да се оплача от нея. Когато снимах сериала, изживях голям кошмар, защото съм по 12 часа на снимки, а тя трябва да стои сама у дома. При положение че това е забранено. Направих много сложна схема с приятели, които да минават и да стоят при нея за час-два. Не можех да я взимам с мен на снимки, защото там пък не може да учи онлайн.

Как ви се отрази пандемията, как я преживяхте двете?

Не съм си направила някакви невероятни равносметки за живота и не съм достигнала до висши прозрения. Починах си, прекарах време с детето. На първото затваряне й помагах в онлайн обучението, докато сега, на второто, изобщо не можах – тя ми се обажда, реве, системата я изхвърлила, няма да може да си предаде домашното навреме. Големи драми! Обаче наскоро получих специална грамота от училището й, че съм родител, който се е справил с новите технологии на 21. век. Мисля, че все пак това, което ни спаси, беше, че когато през пролетта на миналата година махнаха КПП-тата, мои приятели с къща във Варна ни поканиха при тях. И беше съвсем различно – къща с двор, можеш да си направиш разходка край морето. Приятелите ми имат деца на възрастта на София, така че и тя си имаше компания. Изкарахме цяло лято там и съм много благодарна на приятелите ми.

Каза, че София е наследила емоционалността ви – твоята и на Иван. Смяташ ли, че емоционалността е проява на слабост?

Във времената, в които живеем – да. Лично аз обаче не мисля така. Смятам, че е прекрасно човек да показва емоциите си. Когато хората са честни един към друг, а не слагат маски, не лъжат, не мажат, винаги е прекрасно. Така уча и София – че трябва да казва истината, дори и да боли, защото ако човекът срещу нея е качествен, ще разбере. В противен случай значи не е правилният човек. Патила съм си. Вчера една приятелка ме попита дали съм се замисляла, че много хора общуват с мен, защото съм Александра, а не защото съм човекът, който съм. Никога не се бях замисляла. Казах й, че когато застана срещу някого и той ми се усмихне и се държи добре, аз приемам, че е честен човек, и ставам прочетена книга за него. Разочаровала съм се, а това боли. Тъй като не съм знаела как да се променя вътрешно, за да не допускам хората толкова близо, аз се променям външно – обличам се строго, връзвам си косата и дори си слагам грим. Решавам да говоря по-малко, да отговарям едносрично, вадя някакъв хладен тон…. Въобразявам си, че издигам стена между себе си и другия. И в момента, в който се видим и ти ми се усмихнеш… всичко изчезва. Такава съм си. Няма да се променя. Няма лошо. И това са уроци. Най-трудно е да си честен пред себе си.