Другият Истанбул

За Истанбул, какъвто не го познаваме, разговаряме със Степан Поляков – режисьор, писател и продуцент.

Елка Влаховска 29 March 2021

Какво крие от масовия турист градът с хилядолетна история, където се е зародил християнският цивилизационен модел? Ще видим ли отново стенописите на храма „Света София“, след като тази година той бе превърнат в действаща джамия? За Истанбул, какъвто не го познаваме,  разговаряме със Степан Поляков – режисьор, писател и продуцент.

Степан Поляков е снимал над 80 документални филма на четири континента. Издал е 8 романа, някои от които „Нежна революция Ltd“ – за  студентските стачки и Града на истината през 1990-а, „Viva la Revolucion! Куба: 50 години тръстика, пури, смърт“ – за революцията на Фидел Кастро и Че Гевара, „Краят на последния Бог“ – за управлението на етиопския император Хайле Селасие. Пиесата му „Менделсон не иска да гаси пожари“ от 1997-а предсказва 5 години по-рано взривяването на Кулите в Ню Йорк. Филмът му „София – историята на Европа“ за седмици се превръща в световно Интернет събитие през 2010 г.

Днес той е гледан от милион души в мрежата по цял свят. Продуцент е на две от най-популярните рубрики за документално кино на БНТ – „Световните градове на България“ и „Битките за Европа“ с 35 пълнометражни филма. Филмите му са награждавани на престижни международни фестивали. Режисьор и продуцент е на поредицата от пет епизода „Съ Нами Богъ/Deus Nobiscum“ за неразказаната история на Третото българско царство, която БНТ излъчи през ноември. Неговият снимачен екип е може би последният, успял да заснеме вътрешността на храма „Света София“ в Истанбул, преди да се спуснат завесите, буквално.



Истанбул е популярна туристическа дестинация, но какво излиза извън фокуса на масовия турист?

Масовият турист има малка представа къде попада, заглушен от клаксоните на автомобилите, заслепен от слънцето над Босфора и нощните светлини на рибните ресторанти. Той дори не забелязва, че стъпва върху хилядолетна история. И няма как да я види, защото никой не си прави труда да му я покаже. Има една порода, наричам ги „трудолюбиви“ туристи, които сутрин точно в 9 ч. са пред хотела, където ги чака автобусът за традиционната обиколка на града. Те си свършват прекрасно „занаятчийската“ работа на туристи, минавайки през кулата Галата, през Синята джамия, набързо покрай храма „Света София“ и, без да разберат какво точно са видели, се озовават до Топкапъ. За този ден програмата е приключила. Готово, могат да седнат спокойно в ресторанта. Скитането край историческите стени на Константинопол, разходката между манастирите са извън всякакви туристически маршрути. Чужденецът си тръгва успял като професионален турист, но неуспял като духовен човек.  

Кога за първи път посети Истанбул и какви бяха първите ти впечатления от града?

През 90-те години на миналия век попаднах на известното Биенале в града, така че първата ми среща с Истанбул беше през погледа на турските и чуждестранните художници, включително и българи. По някакъв начин те ми отвориха очите за това какво виждаме. Това биенале минава за доста авангардно, но дори и през авангардната гледна точка може да се върнеш към класиката.

Какъв беше Истанбул през 90-те години?

Тогава той все още носеше онзи романтичен повей на смърт с аромата на много скъп парфюм. Все още беше жива ролята му от 70-те години на световната сцена. Там се разиграваха схватките на тайните служби на големите сили. В града край Дарданелите се мереше майсторството в шпионската игра на английските тайни служби и на КГБ, на американците и западните им партньори. Имаше и много български шпиони. Така че това беше затихващият финален епизод от онзи огромен шпионски бридж, продължил 25–30 години. Тези воини на мрака се преценяваха иззад витрините на бара и после се дебнеха по тъмните сокаци край Босфора. Истанбул за пореден път беше градът, в който се решаваше съдбата на човечеството.

Какъв е градът днес?

Място, което повечето от образованите хора, живеещи там, презират. Те не харесват онова, което се случва, ужасяват се от забрадените извънземни, от факта, че на улицата са предимно мъже, от перспективата, че за една жена става все по-небезопасно, нарочно не използвам опасно, да се движи сама. Ето, Ердоган побърза да оскверни огромния символ на този изумителен град, наричан Византион, Константинопол и сега Истанбул – храма „Света София“. Но както казваме в нашия филм, опозицията на Ердоган ще стои там и по някакъв начин ще бъде неговото проклятие.

Защо реши да покажеш с филма културни и исторически забележителности, които не се познават дори?

Ако притежаваш известно образование, би трябвало да видиш, че отвъд зашеметяващите инфраструктурни проекти, които бяха осъществени през последните 15 години – второ летище, метрото под морето – всичко друго извън това ­е град празна черупка. Минаваш от пасаж към паметник, оттам към храм и виждаш, че нищо не е добавено. Това, което туристите пропускат да видят, е Константинопол. Защото няма кой да им го обясни, до голяма степен и по политически причини.

Как да открием Константинопол в Истанбул?  

Няма как. Трябва аз да ви го покажа, няма да се оправите без мен. (Смее се.) Ще трябва една седмица борбен, нахъсан дух, за да успееш да видиш поне част от онова, което е представлявал Константинопол. Понякога той просто е на половин крачка и ние се препъваме в развалините му. Съвсем в центъра са останките на големия и на малкия Влахернски дворец. Дори окаяната им съдба и вид все още носят нещо от величието на Византия. Има един друг дворец, който е съвсем близо до храма „Света София“ – Буколеон, „Биколъва“, както са го наричали. Императорът е можел да наблюдава корабите, с които са пристигали различни екзотични животни, стоварвани там за циркови представления. Представете си как от кораба слизат носорози, маймуни, тигри и други зверове, а той стои отгоре и гледа. Да уточним все пак, че във Византия никой никого не е избивал заради удоволствието на публиката, не е имало гладиаторски боеве, а само циркови представления. Тази изключителна архитектурна прелест е оставена бавно, мъчително и сигурно да се срине. Постепенно преминавайки от архитектурата към духа, да кажем, че цялостното хуманизиране на обществото започва като огромна кампания на византийската власт. Говоря за време, продължило близо 10 века, но от самото начало Константин Велики се заема с това, за да стигнем до неговия духовен събрат император Юстиниан I, който прокарва такива закони, които в момента би трябвало да засрамят т.нар. хуманно европейско общество. Някои от неговите закони гласят, че който държи роба си повече от 24 часа на тъмно, подлежи на смъртно наказание, който отвлече за жена момиче във възраст за женене, подлежи също на смърт, който убие крадец през нощта по време на грабеж, правилно го е убил, и т.н. По негово време са защитени основните права на беззащитните и слабите. А какво виждаме днес? Всеки може да бъде изнасилен или поруган и срещу това престъпникът няма да получи присъда. Затова е добре да се върнем там и да погледнем какво са ни оставили традициите на онази култура, която ние, европейците, като бързокраки номади в собствените си градове, прескочихме и забравихме. Не говорим само за една куха великолепна архитектура, а как да имаш сетивата да извадиш духа й, за да усетиш къде си.  

Усеща ли се във филма ти „Света София – Христос отново разпнат“ тази философия?

Да, чрез този филм ние ще отидем и на места, където вече няма как да се озовеш. Ще влезем в манастира „Хора“, в „Малката Света София“, в „Света Ирена“, в „Света Мария Памакаристос“, „Света Мария Панакрантос“, Студийския манастир – където стенописите и интериорът са в изключителна хармония с архитектурните елементи, ще усетим мекия преход между тях и онова огромно, невидимо, но усещащо се величие на Бог, на милосърдието. Не говоря като духовник, а като човек, който пикира над работата на художниците и на архитектите. Тяхната работа говори за хуманизирането на тази част на света и на държавите, които ще приемат християнството за своя държавна религия.

Да се върнем към храма „Света София“. Вашият екип ли беше последният, който успя да заснеме интериора такъв, какъвто е, преди той да се превърне в действаща джамия?

Напълно възможно е, но това е безсмислено състезание. Взимането на разрешение да влезем вътре и заснемането по този начин с кинокамера и с голям снимачен персонал е много трудно. Още повече че всеки си имаше персонален полицай зад него. Никой не ни се радваше. Не беше лесно да снимаме за половин ден, времето, което имахме, защото това е огромно здание – качването дори по витите пътеки догоре е работа за изпечен професионален турист, какво остава за това да се носи снимачна техника и да се търси най-добрата гледна точка. Там от години стои едно скеле, което няма как да не попадне в общия кадър. И то стои като зловещ символ на онова, което очаква храма – че рано или късно бояджии ще се качат горе и ще започнат за замазват. И както пише в сценария на филма: „Върху нашата Църква Майка ще бъде лепнато огромно ислямско петно“.

Защо наричаш „Света София“ Храм Майка?

Не съм го измислил аз, така го нарича православното духовенство, защото е бил пример как се строи подобна сграда, как духовността влиза вътре, как всичко става едно цяло и как когато човек влезе вътре, не излиза същият. Има легенда, че когато турците нахлуват в „Света София“ и започва клането, Бог пожелава свещеникът, който води литургията, да бъде скрит някъде и до ден днешен се знае, че когато храмът отново се превърне в християнска църква, този свещеник стои и ни чака, за да довърши своята литургия.

Какви трудности срещнахте по време на снимките?

Снимахме както се снима в източна, ислямска държава. Който не се е опитвал да го прави, той не знае какво е. Там има тайни служби на всяка крачка, непрекъснато си следен, изискват се между 10 и 15 различни документа. Естествено, корупцията е навсякъде. Освен че си платил задължителните такси, навсякъде се раздава допълнително. Бяхме общо 10-ина души, които вървят и никъде не остават незабелязани, разбира се. Но основната трудност при снимането на какъвто и да е документален филм в чужбина е липсата на светлина. В онзи, другия смисъл.

Каква емоция изпита, когато беше на тези места?

Емоцията идва, едва когато започнем да правим монтажа. Иначе нямаш много време, минаваш, да не кажа богохулно, през храмове и светилища, като после оценяваш какво си видял и до какво си се докоснал. Кинаджийската работа е доста безскрупулна пиратска история, в която режисьорът няма време за сантимент. Иначе отпадаш като капитан на кораба. Гледаш да удържаш емоции, своите и на другите, за да си свършиш работата. А после, накрая, ако искаш – разплачи се на собствения си филм.

Какво искаш да кажеш на българите с този филм?

Има един баровски квартал в Истанбул, точно на Златния рог, където са си купили къщи големите звезди на турското кино. Те са богати хора – всички красавици и бръснати мъжаги, които някои гледат в турските сериали, живеят там. Та този хълм е превърнат в туристическа забележителност. Лелките и покорните им съпрузи ходят да дебнат под прозорците да се мерне образ от сериалите, които попиват всеки следобед. Има два варианта – или да останеш на този хълм и да очакваш да мернеш Къванч, за да му помахаш, или да потърсиш с повече страст истинските герои – онези благородни жени и решителни мъже, които са създали прекрасния все още европейски свят. В тяхната призрачна безплътност има повече еротика. Еротиката на свободно летящи облаци над тъмните води на вечния Проток.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР