Наскоро, при едно от онези интервюта, които ме изнервят, защото представляват бомбардировка с тривиални въпроси, на които трябва да отговаряш на бегом, като при труден психологически тест, ми се наложи да реша за две секунди с кой герой от моите романи бих искала да вечерям. Ако ме бяха попитали с кой човек бих искала да вечерям, щях веднага да кажа: с Паула, моята дъщеря, и с Панчита, моята майка, два духа, които неизменно витаят около мен, но в случая ставаше дума за литературен персонаж. Не можах да отговоря веднага, както настояваше интервюиращият, защото съм написала повече от двайсет книги и бих вечеряла с почти всички мои герои – както жени, така и мъже, но след като успях да помисля, реших, че бих поканила на вечеря Елайза Съмърс, момичето от „Дъщеря на съдбата“. Когато отидох в Испания за премиерата на романа през 1999 г., един буден журналист ми каза, че книгата била алегория на феминизма. Прав беше, макар че в интерес на истината не ми беше хрумвало.

В средата на XIX век, в разцвета на викторианската епоха, Елайза Съмърс беше девойка, пристегната в корсет, затворена вкъщи, сравнително малко образована и с още по-малко права, осъдена да се омъжи и да ражда деца, само че тя се измъкна от безопасния си дом и тръгна от Чили към Златната треска в Калифорния. За да оцелее, се предреши като мъж и се научи да се оправя сама в хипермъжка среда на алчност, амбиция и насилие. След като преодоля безброй препятствия и опасности, отново дойде време да облече женските одежди, но никога повече не сложи корсет. Бе вкусила свободата и вече нямаше да се откаже от нея.

Вярно е, че житейският път на Елайза би могъл да се сравни с еманципацията на жените, нахлули с щурм в света на мъжете. Били сме принудени да действаме като тях, да усвоим техните тактики и да си съперничим. Помня времената, когато чиновничките, за да ги вземат на сериозно, трябваше да ходят с панталон и сако, а някои от тях дори с вратовръзка. Това вече не е нужно, можем да упражняваме женствено своята власт. И ние като Елайза сме придобили свобода, но продължаваме да се борим, за да я опазваме, разширяваме и да я направим достъпна за всички жени. Всичко това бих искала да разкажа на Елайза, ако дойде да вечеря с мен.

Феминизмът често плаши, защото изглежда прекалено краен или се тълкува като омраза към мъжете, затова, преди да продължа, е добре да дам на моите читателки някои пояснения по въпроса. Да започнем с термина патриархат. Моето определение за понятието патриархат може би леко се различава от това в Уикипедия или в речника на Испанската кралска академия. Първоначалното значение било: пълно превъзходство на мъжа над жената, над други живи същества и над природата. Феминисткото движение е подкопало тази абсолютна власт в някои аспекти, обаче в други тя си остава същата като преди хиляди години. Въпреки промените в редица дискриминационни закони патриархатът продължава да доминира като система за политическо, икономическо, културно и религиозно потисничество, която облича във власт и привилегии мъжкия пол.

Освен мизогиния – ненавист към жената – тази система включва различни форми на изключване и агресия: расизъм, хомофобия, класово разделение, ксенофобия, нетърпимост към други идеи и различни хора. Патриархатът се налага със сила, изисква послушание и наказва всеки дръзнал да му се опълчи.

А какво включва моят феминизъм? Не това, което носим между краката си, а между двете си уши.

Той е философска позиция и бунт срещу мъжката власт. Начин за разбиране на човешките взаимоотношения и за света, залог за справедливост, борба за еманципацията на жени, гейове, лесбийки, ексцентрици (ЛГБТИ+), всички онези, върху които системата оказва натиск, и останалите, пожелали да се присъединят: колкото сме повече, толкова по-добре.

На млади години се борех за равенство, напирах да участвам в играта на мъжете, но в зрялата си възраст осъзнах, че тази игра е безумие, което руши планетата и моралната тъкан на човечеството. Не е въпрос да отвърнеш на разрухата с разруха, а да я предотвратиш. Нашето движение се сблъсква, естествено, с могъщи реакционни сили като фундаментализъм, фашизъм, традиция и ред други. Депримирам се, като виждам сред тази опозиция толкова много жени, които се боят от промяната и не могат да си представят по-различно бъдеще.

Патриархатът е като камък. Феминизмът, подобно на океана, е течение – могъщо, дълбоко, попило безкрайната сложност на живота, което настъпва на вълни, на приливи и отливи, а понякога се разбеснява като буря. Също като океана феминизмът не замлъква никога.

...

Още като дете взех решението да поема грижата за майка си и да започна да се издържам сама възможно най-скоро. Този стремеж се подсилваше от посланието на моя дядо, който като безспорен патриарх в семейството разбираше пречката да си жена и искаше да ми даде оръжията, чрез които да не ми се налага никога да бъда зависима. Първите си осем години прекарах под неговата опека, а на шестнайсет отново заживях с него, когато чичо Рамон ме изпрати заедно с братята ми обратно в Чили.