УНИЦЕФ стартира кaмпания в подкрепа на деца, които срещат затруднения в общуването. По данни на МОН за 2019–2020 г. броят им е близо 15 000. Обучението им в масови детски градини или училища често е неефективно, дори невъзможно. За улеснението му са необходими средства като символни табла, картинни речници, гривни със символи, които в развитите европейски страни, САЩ, Япония и Австралия се финансират изцяло или частично от социалната система. У нас е различно. Зад каузата за набиране на средства за тези помощни технологии и за обучение на учителите и специалистите при работата посредством тях с децата застават десетки известни личности. Лице на кампанията е Орлин Павлов.

Защо прие да участваш в кампанията в подкрепа на невербалните деца?

В известен смисъл може да се каже, че и аз съм бил такова дете. До 4–5-годишна възраст не спирах да говоря, но в училище нещо се случи. Започнах да заеквам. И се притеснявах. Децата... знаеш, са първични, а когато не са добре възпитани, са агресивни. И се подиграват. По тази причина в един немалък период от детството си бях много свит и го карах само на усмивки. Мечтаех си това да спре, да мога да вляза в магазина спокойно и да кажа – може ли една вафла, без да зациклям на „в“-то или да посочвам, казвайки – синята, защото е по-лесно от „вафла“. Събуждах се с мисълта, че винаги ще имам проблем и ще съм този, който не може да говори, ще ми се присмиват... Имах късмета да попадна в театъра и да освободя душата и говора си. Срещнах чудна учителка по техника на говора – Камелия Янкова, работеше много години в ИСУЛ. Оказа се, че всичко при мен е на нервна, на емоционална почва. Не е причинено от стрес или нещо, което да ми е изкарало акъла. С контрол и упражнения успях да намеря мир и баланс.

Пеенето вероятно също е помогнало.

Със сигурност то е един от механизмите, които помагат да „отпушиш“ говора. Както и актьорската работа. Партнирането с колеги, с режисьор. Когато попаднах в експерименталната театрална паралелка на Николай Георгиев, макар че се опитвах да скрия, той още в началото разбра, че имам такъв проблем. И започнахме да работим полека-полека. Имаше страхотно отношение и търпение и от страна на всички актьори. Имам и познати с деца, които се затрудняват в комуникацията. Сега е много лесно да станат невербални, защото всичко е дигитално, свети, интересно е. Лесно е да предпочетат телефоните, игрите, смешните видеа пред реалния свят. Като родители е важно да се постараем да не се стига дотам.

Мечтал ли си си да бъдеш баща?

Още от малък. Странното е, че ми се искаше да имам момче, но в момента, в който се роди дъщеря ни Елизабет и видях какво фино, сладко момиченце, нежничка, малка принцеса е, си дадох сметка, че е толкова по-готино да е момиче.

За какво разбираш родителите си повече сега?

За всичко. За отговорността, за трепета, който имаш независимо дали детето ти е на 20, 30 или 40 години. Мислиш го нонстоп. Дали си е вкъщи, дали се е прибрало, дали е спало, дали има проблеми, дали иска да ти ги сподели, или ги крие, за да не те притеснява. Детето ми още е бебе (Елизабет е на годинка и половина), но предстои да ми бъде дете за цял живот.

Не те ли тревожи мисълта, че скоро ще „посегне“ към твоята нутела?

Ха-ха-ха. Това е само едно от нещата, които ме притесняват. Много обича да си хапва, слава Богу. Засега не сме й давали да яде шоколад. Ще го направим възможно най-късно, за да не се пристрастява към тази бяла отрова – захарта.

Има ли нещо в бащинството, което те стряска?

Засега не. Всеки ден е нов. В началото, когато за първи път излязох с Елизабет, се притеснявах. Как да й обясниш, че мама я няма, но ще я види след малко? Първите два пъти много се стрясках от мисълта – леле, сега като запаля колата, какво да му кажа на това дете, ако започ-не да реве, как ще го разходя в парка, ако търси мама... Поплака две минути и светът отново й беше интересен. Засега всичко е прекрасно, но когато започне да става по-самостоятелна... като тръгне на училище, ще я мисля как ще стигне, кога ще се върне, кой ще я вземе. Същото, което е вълнувало и нашите родители, но когато ние бяхме деца, беше различно. Търчахме по улиците по цял ден. Светът беше по-сигурен и спокоен. Сега всички сме напрегнати откъде трябва да мине детето, до колко часа да закъснее. Следим се. Имаме телефони, апликации.

В кое си печен – в храненето, сменянето на памперси или успокояването?

В сменянето на памперси съм много добър. В приспиването – не толкова. В момента се приспиваме с песента ми „Още малко“. Слушам я по 300 пъти на ден и вече ми е лошо от нея, но детето я иска, гледа телевизора и вика: „Тата!“. Така че внимавай каква песен пееш, да не се наложи после да я слушаш цял живот.