Мама и баба вярваха непоколебимо

Откъсът от книгата на Елиф Шафак „Как да запазим разума си във време разделно“

23 January 2021

Станала известна с романите си „Любов“, „Копелето на Истанбул“, „Чест“, Елиф Шафак е родена във Франция. След развода на родителите си се връща с майка си в Турция, понастоящем живее в Лондон.

Откъсът от книгата на Елиф Шафак „Как да запазим разума си във време разделно“ е предоставен от издателство „Егмонт“, преводът е на Красимира Абаджиева. Заглавието на откъса е на редакцията.

Това не продължи дълго. Мама и татко се разделиха. Той остана във Франция, а мама реши да се върне в Турция. За нея това беше родината ѝ, а за мен това беше нова страна, която трябваше да опозная. Настанихме се в Анкара, в къщата на баба ми по майчина линия. Кварталът беше патриархален и от най-консервативните в града. Сиво-зелената къща беше на два етажа, а в градината растяха череши, ябълки, круши и черници, които боядисваха ръцете при най-леко докосване. На стените висяха стъклени сини очи против уроки, тук-там се мъдреха медни съдчета със стопено олово, а в кьошетата се белееха шепи сол. Всяка сутрин трябваше да внимавам къде стъпвам, за да не се натъкна на някой заспал невидим джин. Следобед прииждаха комшийките, за да клюкарстват и да обезкосмяват краката си с домашно направен восък. Не е за вярване колко пиперливи и неприлични бяха шегите им. Вечер ставаха малко по-сериозни и понякога се молеха на арабски език, който не разбирах. Бях очарована от този нов свят, в който жените не бяха равни на мъжете, но не бяха нито свенливи, нито безхарактерни.

Ще спомена нещо важно от нашата история. Мама се омъжила, когато била студентка, и за голямо огорчение на баба направила огромната глупост да прекъсне следването си. Баба ценеше и уважаваше учението, но я спрели от училище, защото била момиче. Мама била повлияна от идеализма на 70-те години и не виждала смисъл да посещава „буржоазния университет“. Напуснала, без да каже на никого. След няколко години вече била разведена, без работа и без образование. Жените в подобно положение били набързо омъжвани, обикновено за по-възрастен мъж. Такива бяха съветите на съседките ни, защото мама беше разведена и с дете. Баба беше на друго мнение: „Аз ще гледам внучката, а дъщеря ми ще завърши университета!“

И така, тя се грижеше за мен, докато станах на десет, а мама следваше, вземаше допълнителни предмети и завърши с отличие. После научи още три езика и се яви на изпит във Външното министерство по време, когато дипломацията беше семейна традиция, предавана от бащи на синове.

В деня, когато ни съобщиха, че е взела изпитите, баба, мама и аз отидохме да се почерпим. Настанихме се на терасата на ресторанта в единствения увеселителен парк в Анкара, близо до изкуствената лагуна, покрай която се разхождаха семейства и люпеха слънчогледови семки. В страната царяха политически хаос и разрастващо се насилие, на улиците избухваха бомби, застрелваха работници пред фабриките, във въздуха витаеше страх и напрежение, но макар и за един кратък миг на ресторантската тераса светът беше безоблачен и ведър. Мама благодари на баба с треперещ глас и баба каза нещо, което си спомням често в нашия пандемичен свят: „Не ми благодари. Направи всичко възможно, за да осигуриш по-хубав живот на дъщеря си. Ние наследяваме обстоятелства и ги подобряваме за следващото поколение. Моето образование беше ограничено и аз исках ти да постигнеш повече. Сега направи така, че дъщеря ти да успее повече от теб. Не е ли това естественият ход на природата?“.

Баба не гледаше на помощта си като на саможертва. За нея това беше в реда на нещата. Съветът беше и за мен – да направя всичко възможно, така че един ден моите деца да бъдат по-образовани и да живеят по-добре от мен.

Спомних си за думите на баба, тъй като са в ярък контраст със случващото се в света. Хората са минавали през какви ли не трудности и изпитания – световни войни, Голямата депресия, Студената война, – ала винаги са вярвали, че благодарение на образованието децата им ще имат по-добри възможности. Мама и баба вярваха непоколебимо, че едва ли не по правило утрешният ден ще бъде по-хубав от днешния. Бяха убедени, че с образоването на все повече и повече хора Турция ще стане една наистина демократична и секуларна държава. Вярата в прогреса беше в основата на възгледите им. Бяха уверени, че ако всяко ново поколение направи всичко възможно и не пожали усилия да подобри наследеното от родителите си, то постепенно, стъпка по стъпка, светът ще се превърне в по-добро място за живеене.



ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР