Когато през 2003 г. Ейдриън Броуди изтича на сцената на Оскарите, сграбчи в страстна прегръдка и целуна в устата нищо неподозиращата Холи Бери, излязла, за да му връчи статуетката, всички в залата бяха готови да се закълнат: това момче е новият Де Ниро или новият Пачино. Новата голяма звезда на стария Холивуд. Ето, Джак Никълсън и Никълъс Кейдж му станаха на крака още сега. Бъдещето му принадлежи.

Само че Ейдриън Броуди отказа да бъде новият Пачино или новият Де Ниро. След като едва 29-годишен стана най-младият носител на „Оскар“ за водеща мъжка роля за „Пианистът“ на Роман Полански, той направи рязък завой в кариерата си към филми като „Пеещият детектив“, „Кинг Конг“ и „Хищникът“. След което се натъкна на своята сродна душа, режисьора Уес Андерсън, и падна в заешката дупка на магичното му кино – Darjeeling Limited, „Гранд хотел Будапеща“,  French Dispatch. С една дума Ейдриън Броуди просто обърна гръб на „киното на бащите“ и предпочете да играе играта по свои собствени правила.

Броуди е на 27, когато Роман Полански го избира за ролята на Владислав Шпилман, музикант, полски евреин, който се бори за оцеляване по време на Холокоста. До този момент актьорът е участвал в поне 20 филма, но е напълно неразпознаваем – както за хората от гилдията, така и за публиката. Полански чува за него покрай малката му роля в „Тънка червена линия“ на Терънс Малик. Вика го на кастинг, който Броуди печели, побеждавайки 1400 кандидати.

Самият той е с еврейска кръв и по майчина, и по бащина линия. Баща му, професор по история, произхожда от семейство на полски евреи, а някои от предците му са убити в лагерите на смъртта. Майка му, известната фотографка Силвия Плаки, пък е наследница на унгарски аристократ и чешка еврейка. Подготовката на Броуди за ролята е легендарна – учи се да свири на пиано, като започва от нулата. Месеци наред репетира Шопен, за да може да го изпълнява като професионалист, какъвто е героят му. Отслабва с около 15 килограма и проучва изключително детайлно съдбата както на своите прабаба и прадядо, намерили смърт-та си в концентрационен лагер, така и на други жертви на Холокоста.

Когато започват снимките обаче, Ейдриън Броуди е сполетян от голяма изненада. Още в първите дни Полански го извиква на терен и му посочва сградата пред тях. „Ейдриън – казва му той, – искам да направиш следното: излизаш през прозореца на последния етаж и увисваш на него, те започват да стрелят по теб, после се придвижваш, като се държиш за ръба на покрива, до улука, задържаш се на улука и тогава падаш долу.“ Броуди е шокиран – той изцяло се отдава на работата си върху ролята, гладува седмици наред до пълно изтощение, за да влезе в кожата на героя си, взима интензивни и болезнени за ръцете му уроци по пиано, рови се из мъчителни семейни спомени... Но е тотално неподготвен за тази почти екшън сцена, която Полански иска от него. До този момент вярва, че за нея има дубльор. „Роман, някой опитвал ли е това преди мен?“ – пита той, сигурен, че режисьорът се шегува. „Всички холивудски актьори го правят! – отговаря му Полански. – Виж, ще ти покажа!“ И на 68-годишна възраст Роман Полански се качва на последния етаж на сградата, излиза през прозореца, увисва от него, плъзга се по ръба на покрива, държейки се единствено на ръцете си, задържа се на улука и скача долу. „Ето, някой го направи преди теб. Сега го направи и ти!“

Живота си Ейдриън Броуди разделя на две части – преди и след „Пианистът“. Преди този филм той спокойно може да вечеря в кварталния ресторант, след него това става невъзможно. Разбира го, когато на следващата вечер след голямата Оскарова нощ заедно с майка си и баща си отиват да хапнат в съвсем обикновен ресторант. Веднага след като ги настаняват на масата им, всички посетители на ресторанта изведнъж стават на крака и започват бурно да аплодират Броуди. Това е и краят на неговата анонимност.
Успехът не прави Ейдриън Броуди щастлив. Месеци наред той не може да мисли за нищо друго освен за страданията, които евреите са преживели през Втората световна война, и за ужаса на концентрационните лагери. Толкова дълбоко е навлязъл в мъчителната тема, че не може да излезе и да продължи да живее. Именно тогава решава, че не иска да играе във филми, които въздействат по този начин на когото и да било. По-добре „Кинг Конг“ или „Хищникът“. А когато за първи път гледа филм на Уес Андерсън, е напълно убеден: това е само за мен, това съм аз. „Във филмите на Уес говоря или правя глупости през цялото време, но пък внасям смях и лекота, а това е нещо, за което винаги съм копнял в работата си“ – признава актьорът в интервю за The Independent.

Така Броуди никога не позволява на Холивуд да го изцеди като лимон и да си направи от него лимонада. Всъщност май се получава точно обратното. По странен начин той успява хем да си снима филмите, хем да си живее живота. Никога няма да го чуете да казва за себе си, че е работохолик, че се бори със зъби и нокти за някоя роля, че не може да живее без професията си. Позволява си сравнително чести и продължителни оттегляния от бизнеса, по време на които отказва каквито и да е роли и просто прави каквото си иска – кара моторите си или рисува.