Колцина още помнят стихотворението на Де Амичис:

„Невинаги с времето оттегля се красотата,

нито сълзи и тегоби я отпращат в забрава;

моята майка, на шейсетте си години от висотата

ден след ден по-хубава пред очите ми става“.

Не е химн на женската хубост, а на синовния пиетет. Пиетет, който днес би следвало да се измести към възрастова граница от деветдесет години, тъй като една дама на шейсет, стига да е в добро здраве, още изглежда свежа и напълно активна, а пък ако си е помогнала и с пластична хирургия, има вид на по-млада с двайсет години. Спомням си впрочем, че като бях младо момче, си мислех, че не е редно да се прехвърлят шейсетте, защото после би било ужасно да се живее разнебитен, олигавен и с деменция в дом за стари несретници. а когато си представях 2000 година, си казвах, че – Данте ми е свидетел – може и да доживея до седемдесет и така да го докарам до 2002-ра, но вероятността беше много слаба, пък и бе рядкост да се достигне тази достолепна възраст.

Замислих се за това преди няколко години, когато се срещнах с Ханс Гадамер, който вече беше на сто – бе пристигнал отдалече на една конференция и на масата се хранеше с апетит. Попитах го как е и той ми отговори с донякъде печална усмивка, че го болят краката. На човек му идеше да го нашамароса за безочливата му веселост (и наистина, поживя си добре още две години).

Ние продължаваме да си мислим, че живеем в епоха, в която техниката напредва с гигантски стъпки всеки ден, питаме се докъде ли ще я докараме с глобализацията, но не толкова често се замисляме, че най-голямото постижение на човечеството (в област, в която ускорението надхвърля всяко друго развитие) е удължаването на средната продължителност на живота. В края на краищата това, че човекът ще съумее да надделее над природата, смътно го е съзнавал троглодитът, който успял изкуствено да произведе огън, да не говорим за по-зрелия ни предшественик, измислил колелото. Още Роджър Бейкън, Леонардо и Сирано дьо Бержерак са казали, че един ден ще можем да построим летящи машини; с изобретяването на парния двигател е станало ясно, че някой ден ще сме в състояние да ускорим пътуванията; използването на електричеството е било близко до ума още по времето на Волта. Ала векове наред хората напразно са мечтали за еликсира, удължаващ живота, и за извора на вечната младост.

През Средновековието са съществували отлични вятърни мелници (които и днес вършат работа за производство на алтернативна енергия), но имало и една църква, която чудодейно удължавала живота до четиресет години, ако отидеш на поклонение. Стъпихме на Луната преди повече от трийсет години, още не сме успели да стъпим на Марс; обаче по времето, когато кацнахме на Луната, един седемдесетгодишен човек беше в края на живота си, а днес (като не броим инфаркта и рака) съществува съвсем не безразсъдната надежда да доживее до деветдесет. Така де, великият прогрес (ако ще си говорим за прогрес) е по-скоро в областта на живота, отколкото в областта на компютрите. Компютрите ги оповести още сметачната машина на Паскал, починал на трийсет и девет години, което вече е било една добра възраст. Впрочем Александър Велики и Катул са умрели на трийсет и три, Моцарт – на трийсет и пет, Шопен – на трийсет и девет, Спиноза – на четиресет и пет, свети Тома – на четиресет и девет, Шекспир и Фихте – на петдесет и две, Картезий – на петдесет и четири, Хегел, извънредно стар, на шейсет и една.

Много от проблемите, пред които днес сме изправени, са предизвикани от по-голямата средна продължителност на живота. Не само пенсиите имам предвид. Също и интензивната миграция от Третия свят към западните страни се дължи със сигурност на обстоятелството, че тук милиони хора се надяват да намерят храна, работа и всичко онова, което обещават киното и телевизията, но и се стремят да се доберат до свят, в който се живее по-дълго, или във всеки случай да избягат от свят, в който твърде рано се умира. И все пак (макар и статистическите данни да не са ми подръка) считам, че средствата, които харчим за геронтологични изследвания и превантивна медицина, са неизмеримо по-малко от изразходените за военната индустрия и информатиката. Да не говорим, че доста добре знаем как да разрушим един град и как да пренасяме информация на ниска цена, но още нямаме конкретни идеи как да съчетаем всеобщото благосъстояние, бъдещето на младите, свръхнаселението на планетата и удължаването на живота.

Един младеж може да смята, че прогресът е това, което му позволява да изпраща есемеси по мобилния или да лети евтино до Ню Йорк, а поразяващият факт (и нерешен проблем) всъщност е, че се гласи – в най-добрия случай – да се счита за пораснал на четиресет години, при положение че неговите предци съзряваха на шестнайсет.

Със сигурност трябва да благодарим на Бога или на съдбата, че живеем по-дълго, но сме длъжни да се изправим срещу този проблем със съзнанието, че е един от най-драматичните на нашето време, вместо да го считаме за безусловна даденост.

От книгата „Хроники на едно течно общество“ с над 170 есета на Умберто Еко, публикувани между 2000 и 2015 година във в. „Еспресо“. Издава „Колибри“ в превод на Вера Петрова.