Алис Симеонова, блогър:

Хората придобиват усещането, че щом споделям личния си живот, значи съм им дала правото да се намесват в него, да се изказват негативно, да ми държат сметка

По-често подминаваш или по-често отговаряш на хейтърски съобщения? Понякога подминавам, но често и отварям такива съобщения. Наясно съм, че не съм в публичното пространство, за да ме харесват всички. Първоначално много ми влияеше, но винаги съм си мислела, че трябва да бъда над нещата. Но след време започнах да си мисля, че след като някой си позволява да дойде в моя профил и да ме обиди (често такива хора дори не ме следват, но са много запознати какво споделям), не трябва да съм неутрална.

Повлияли ли са ти по някакъв начин хейтърите? Миналата година имаше момент, в който си мислех: „Добре, какъв е смисълът да споделям?“ Но се замислих, че не мога да позволя някой да ми диктува какво ще правя аз.

Колко е важна помощта и споделянето с близките? Споделям на близките ми, но понякога не ми е достатъчно. Различно е, когато споделяш с някой, преживял същото. Затова адмирирам подхода на Андреа, която дава гласност на този проблем в нейния живот. Тя иронизира ситуациите, защото те понякога са наистина смешни и абсурдни. Когато съм „над нещата“ и подминавам, този проблем сякаш остава някъде в ъгъла. В повечето случаи хората ни приписват качества, които не притежаваме. В такива ситуации се сещам за песента на Руши „Онзи“. Текстът й сякаш съдържа всички отговори: „Аз съм онзи, който ти си измислиш, и ще мълча като палячето без капка грим…“

Кога се активират хейтърите? Хората придобиват усещането, че щом споделям личния си живот, значи съм им дала правото да се намесват в него, да ми държат сметка. Приемам го, но много зависи как изказват мнението си. Градивната критика има смисъл. Но се чудя какъв смисъл имат обидите и личните нападки по мой адрес, отправени в лично съобщение в собствения ми профил? Често няма възможност за диалог. Тогава блокирам и продължавам напред. Това го научих от големите блогъри в чужбина - техният подход е такъв: блокирам и продължавам напред, защото нямам време за негативизъм! Няма правилна или неправилна реакция. Всеки е свободен. Както хейтърите, така и аз. Защото същото е, ако дойдеш на улицата и ме обидиш. Или трябва да се скараме, или да подмина, мислейки си, че не си добре, имал си лош ден.

Това е твоят призив към отговорност в интернет. Интернет дава свободата да говорим каквото искаме, а в същото време да останем анонимни. Но, преминавайки границите, трябва да се носи отговорност. Хората трябва да разберат, че не е добре да обиждат онлайн. Както не е прието да дойдеш срещу мен и в лицето да ми кажеш, че съм тъпа и грозна. При зрелите хора обидата причинява например лошо настроение и толкова. Но при подрастващите може да причини сериозен проблем със самооценката. Ако всички се правим, че хейтът не съществува, е малко като домашния тормоз. Щом не говорим за него, значи този проблем не съществува! И както при домашното насилие има регулаторни мерки, така и при този вид коментари трябва да бъдат накарани хората да се замислят.

Промени ли се през годините, в които се сблъскваш с прояви на хейтъри? Не бих казала. Приемам хейта и от мен зависи дали ще позволя да ми влияе. Хейтът е като отрова, която някой ти инжектира… Напоследък си повтарям: мисли добро, прави добро! Не виждам смисъл да отговарям на хейтъри.